или когато си мислиш, че не може да стане по-зле, но да си толкова приключенски настроен, че да не ти пука

Крит, ден 4

В 6,30 и в 7 ч вече бяхме на пристанището в Ираклион. Чекът за хотела ни беше чак в 15 ч. Жорето Златев ни беше нахвърлил някакви варианти за разходки за 100-200-300 км, докато настане време за настаняване. Аз съм умряла, но все пак трябваше нещо да правим до хотела. За това решихме да хванем най-краткия маршут на Жорето Златев и нещо да импровизираме около него. Преди това повъртяхме малко около пристанището, за да намерим кафе и нещо да хапнем, че аз вече бях свирепо гладна. Но пак кето и мазно не ми се ядеше. Викам – да успокоя малко стомаха, с какво … с баничка и кафе. Голяма, не огромна грешка, но това щях да го разбера по-късно. Тръгнахме не по крайбрежието, а навътре към острова иииии едно такова красиво, едни маслинови градини. Иииии ухае … караш, а в един момент започва да мирише на билки. Никъде другаде не ми се е случвало. Едни малки хълмчета, с едни такива розово – цикламени туфчета … като килим. Ръцете ме боляха много, особено дясната, а и може би остарявам, но тук открих удоволствието от бавното каране. Георги караше с 90, пък аз му виках – много бързаш, дай по-леко. Оказа се, че много ми хареса това чилване (я, какви нови думи знам) върху мотора. Минавахме през села и паланки. В едно село си харесахме мегдана и решихме там да пием кафе. Имаше едно Варадеро и може би за това. Гледат ни странно двама-трима старчоци. Жорко отиде за кафе. След малко се върна и вика: “Няма да повярваш. Другото момиче, което работи в бара е българка.” “- А стига бе, на това забравено от Бога място?”Идва едния старчок при нас и за наша изненада се метна на мотора на Жоро. Колко бил страхотен, това било истински мотор и др. такива. Обяснява, че той е с Варадерото, а ние се чудим как го кара, след като едвам ходи, ама след малко дедека се качи на мотора и отпраши. Докато си пиехме кафето се чува нещо, което приближава и се оказва един супер стар и раздрънкан пикап, от който с мегафон нещо нареждаха на гръцки. Аз му обяснявам на Георги, че продават нещо, а той не вярва. На Лимнос бях виждала такива. И наистина, човекът продаваше плодове, зеленчуци, сирене, зехтин и всякакви други продукти. Изпихме кафето и тръгнахме към Херсон, за да предадем ракията. Херсон е в средата между Ираклион и Агиос Николас, където ще спим. Намерихме човека, предадохме скъпоценната течност и се отправихме към хотела. После се оказа, че не било хотел, ами някакви студия, ама как да е.

Докато сваляхме багажа, Георги ме пита защо ми свети стопа. Моляяя? Пробвам аз напред – назад лоста, а изгасна. Леко ме побиват тръпки, че забравих да попитам изрично – дали са ми погледнали накладките, когато си взимах мотора от обслужване. Реших, че след като са ми сменили спирачната течност, все да са погледнали и спирачките. Не че имат отношение към светещия стоп, но все пак. Веднага позвъних на Данчо от Зундерт. Той даде някакви препоръки, ама бошлаф работа. В един момент се светнах, че лостът въобще не се връща до края. Не знам дали и спирачките не остават малко блокирани, но за всеки случай решавам – след всяко натискане на спирачката да връщам лоста. Забавна работа, ама утре щях да го мисля повече.

Нещото са няколко студия в една маслинова градина. Мислехме, че е много яко и зелено, но след това разбрахме, че в крайна сметка е доста мизерно.

Настанихме се и аз се отпуснах на дивана и пак исках да умра. Този път от умерена умора иии киселини. Боже, няма ли да имат край бедите ми…. За последните 10 годни не съм имала такова чудо. А толкова тежки киселини никога, ама никога в живота ми. И тъй като това е последното нещо, което очаквах да ме сполети, съответно не бях взела никакви медикаменти. Добре, че Жорето беше подготвен. В рамките на няколко часа изпих 3 талцита и още 2 ягодки (някакви други лекарства с дъх на ягоди) и нищо не помогна. Облекчение за 15-20 мин и после пак. Ужас! Започнах трескаво да чета каква храна може и не може да се яде в такива случаи и баничката се оказа доста грешно решение, ноо морските дарове бяха ОК. И реших – ще вечерям октопод. Отиде Джорко на разузнаване за храна. Върна се след малко – открил яка кръчма, до която достъпът бил много тегав, ама той се справи, а гледката си заслужаваше. Кръчмата верно на 50 м от хотела, ама първо се движим по път без тротоари, има 1 завой, а там си карат – не е като да се возят, защото сме извън града. Виждам кръчмата на един сокак и яко стълби. Нямам никаква идея как точно Георги мисли да се качим по тези много и стръмни стълби. Подминахме кръчмата и влязохме в една пряка. Тази пряка – баир. 20-30 метра яко нагорнище. Как ме добута до горе и аз не знам, ама той е машина. Вкараха ме през служебния вход, през кухнята, а там едно тясно коридорче, толкова тясно, че чак трябва да си прибера ръцете. Количката мина на мм. Отидохме на терасата и … ооо, гледка. Целият залив и морето пред нас. Появи се един весел образ Йоргос – доволно почерпен, но супер забавен. Хапнахме, аз само октопод, щото трябваше да оцелея от киселините, но изненадата дойде в края на вечерта. Йоргос ни донесе едно юсче с едни малки напръстничета и обясни, че това е тяхна критска традиция – след хапване да се пие малко критска ракия. Бях много изненадана, щото все пак в Гърция всички пият узо или ципуру, ама за ракия не бях чувала. Лелее, колко е хубава тази ракияя, една мекичка такава … Ние с Гошко пийнахме малко, ама малко, че като се сетих какъв път ни чака наобратно. Йоргос учтиво предложи услугите си, ама ние отказахме, че както беше подпийнал, най –много да ме катурнат някъде. Охх, това нагорнище на идване, сега се оказа надолнище на тръгване. Е, надолнищата са по-гадни от нагорнищата. Изглеждат по-лесни, но са по – рисковани. Прибрахме се по живо, по здраво. В моята стая климатикът пак на 30 градуса и пак умрях.

Нещо не знам как го бях смятала, но уж трябваше да сме един ден преди моите приятели. В крайна сметка са оказаха два дни. За другия ден решихме сутринта да поразгледаме и да преценим къде да се помотаем.

Ден 5

Наспани станахме сутринта и Георги отиде да търси кафе. След малко се върна с 2 кафета. Бабата гъркиня, дето е собственик на мястото му направила 2 кафета за по 5 Е едното. А кафетооо – гадна работа, ама като за 5 Е толкова. И тъй като приятелите идваха на следващия ден – попитахме дали можем да удължим престоя си в студиото, но ни беше отказано. Жоро реши да се разходи до хотела на нашите приятели. Наистина беше на 180 м., обаче по почти отвесен баир и да види дали е толкова недостъпно за мен, дали имат стаи за още 1-2 вечери. Този хотел се оказа абсолютната изненада. Целият беше напълно достъпен, рампи навсякъде, асансьор – абеее, направо мечта. Попитахме защо са ни отказали първоначалната резервация и ни обясниха, че много туристи се сърдели, заради отвестния подход към хотела. Може би са гледали близостта на плажа и са си мислели, че всичко е равно и ще могат да ходят пеша до морето, но в Гърция, никога не е равно. Георги направо запази стая за следващата вечер. Да не говорим, че в сравнение с това, в което бяхме – новия хотел изглеждаше като 5 звезден, а и беше с 10 Е по-евтин. А гледката …. Тя направо беше умопомрачителна. Накрая доволни, че имаме решение за утрешния ден започнахме да правим планове за настоящият.

Какво ще правим днес? Ами отиваме на аквариум. Е, нищо особено не беше, но все пак ми е първи такъв и ми беше интересно. Реших, че ще е топло и за някакви си 60 км няма смисъл да слагам панталон. Тръгнах с 3/4 клинче. Е, поизгорях малко, ама по-страшното е, че поизгорях на клин. Трябваше да намеря начин да поизравня тена.От много време, дори при първото ми посещение в Гърция исках да хапна на далян. За тези, които са от провинцията (разбирай всички, които не са от морето са от провинцията) – далян е рибарско съоръжение, чрез което рибарите ловят риба от движещите се край брега пасажи. Обикновено е в залив или малко пристанище, а наблизо има кръчма. В нея се предлага само това, което е уловено от рибарите вчера или днес. Имам една снимка с едни октоподи, дето висят на простора на една такава кръчма от Волос и много ми се искаше да намеря такова автентично място и на Крит. И поразпирахме хората от аквариума, а Жоро както винаги контра, че едва ли има такова място на този остров. То на остров въобще има ли рибари?!Сигурно те си купуват рибата и октоподите замразени от Кауфланд или Метро. Да не говорим, че Жоро – като един тежък провинциалист … за далян, дори не беше чувал. Та, поразпитахме и хората ни препоръчаха едно място близо до селото, в което бяхме. С още малко питане по пътя и го намерихме. На остров, по–точно остров на острова или по-скоро полуостров, или поне преди време е било остров, после някакви владетели са го направили полуостров, т.е. изградили са дига, по която се минава. И там едни лагуни, едни красотички …. Абсолютна нирвана. Храната великолепна. И така след кратка фотосесия и добра вечеря се прибрахме доволни,сити. Аз вече бях започнала да се въстановявам и да си мисля, че все пак няма да умра или поне не този път.

Ден 6

Моите приятели бяха пристигнали с ферибота в 6,30 и вече се бяха настанили, докато ние се появихме с целия си блясък и катун към 11 ч., но нашата стая още не беше готова. Докато чакахме да я приготвят, всички дружно решихме да останем в хотела на басейна, а вечерта да отидем в някакъв много як ресторант, със страхотна гледка, на който те ще ни водят. Обадихме се да питаме дали е достъпно и да направим резервация. Отговориха ни – да заповядаме, пък ще измислят нещо.

От хотела като разбраха, че ще останем не 1, а 2 вечери, ни предоставиха една стая – чисто нова, която в момента подготвяха за хора с двигателни увреждания. Абсолютно безплатно, срещу препоръки за подобряването и съответно срещу ревю в социалните мрежи. Почувствах се като истински инфлуенсър – хахахахха. А стаята…. Стаята беше супер. Голяма, широка, всичко достъпно. Жоро ми хвърли сака на поставката за куфари и каза да се оправям. Лелеее, не можете да си представите с какъв кеф си извадих дрехите, как си ги подредих, как си наредих всички други дреболийки … каска, ключове, очила, портмоне, документи, а бе всичко.

Е, сега леглото беше малко като за великани и съответно им пропоръчахме да го свалят с едни 20 см. Не познавам човек в количка, който да може да се прехвърли сам на нещо по-високо с 20 см от количката му. Банята голяма, мивка, душ,огледало – всичко супер. Направено удобно, всичко достигам, а бе направо страхотно. И така намятахме багажа, едни бански и айде на басейна. Жоро измисли как да ме вкара в басейна и аз се поплициках малко, после с малко помощ ме извади. Започнах да изравнявам тена или по-точно да изгарям. Е, то моето не е точно изгаряне, ама такава ми е кожата, направо почернявам и не се оплакавам, а се хваля.След няколко часа безметежно търкаляне по шезлонгите, кой от къде е и да се приготвяме за вечерята. Влизам в банята, като бял човек да се изкъпя. След 10 мин идва Жоро – да види дали всичко е наред. С влизането в стаята чувам писък. Какво се оказва? Аз съм наводнила цялата стая, ама настина наводнила. То, нали ще се къпя и съм махнала очилата, и нищо не виждам по-далече от носа си. Та, не видях как водата е тръгнала към стаята. Вода имаше чак под леглото. Ужас. Аз на никъде. Добре, че поне се бях изполяла. Ами сега, то ни да извикаш някой, ни да не извикаш. Сложи ме Георги на количката, отидохме в другия край на стаята, където е най-сухо и колкото се може по-бързо ми помогна да се облека, за да можем да извикаме някой от хотела да зачисти. Супер виновно се почувствах, въпреки, че се оказа, че нямам много вина, защото са правили ремонт и майсторите явно са обърнали наклона. Разбрахме, че и в други стаи са имали същия проблем.

Отидохме на вечеря нагласени, пременени и ооо ужас, какво да видя. До ресторанта може би 20 стъпала. Тесни, високи и не само това, ами и завършват в няколко маси за хранене. Ужас, как въобще им мина през акъла да кажат, че ресторантчето е достъпно. Щях да получа инфаркт. Дойде един младеж от ресторанта, който предложи да извика хора от кухнята и сервитьори. Ние отказахме готвачите и сервитьорите. Той удари едно рамо, нарамиха ме и ме свалиха. Аз само стисках очи и зъби, за да не викам много. Значи, този пич ми напълни сърцето. Вместо да каже – не, не е достъпно – той се хвана наравно с нас да сваля количката, само и само да не ни откаже. А заведението пълно, не е като да им липсват клиенти. Страхотен пич! Безкрайно съм му благодарна за това, че не ни отряза и за възможността, която ни даде – да се насладим на тази гледка и вкусната храна. А гледката беше невероятна. Целият залив и селище го гледаш отгоре. И за капак на всичко – над нашата маса огромен цъфнал жасмин. Какъв аромат само. За първи път виждам жасмин в естествената му среда. Красота!

Ден 7

За следващия ден нашите приятели решиха да ни водят по някакъв много як маршрут – с красиви гледки, палмов плаж и някаква много яка кръчма, пак със страхотна гледка. Така пак ще се повторя, ама една красота по пътя, едни страхотни гледки, завои, море, от ниско, от високо … а бе от всичко имаше. Отиваме на палмовия плаж! Там бариера и събират пари за паркинг. Охраната поогледа моторите, поогледа мен и тях ги прати на една страна да паркират, мен ме пратиха в друга посока да паркирам. И тъкмо да възнегодувам, че не ме броят за мотор и видях знака за инвалиден паркинг. Направо не можех да повярвам. Този човек колко бързо беше съобразил, че инсталацията, която вижда на мотора на Жоро е инвалидна количка и аз съм инвалида в групата. За пореден път ЕВАЛА на гръците. Естествено скари навсякъде, никакъв проблем да стигнем до шезлонги или до бара.На целия този кеф, наш Гошко от няколко дни беше започнал да ми вдига гири за щяло и не щяло. Крещи, истерясва, държи ми тон, а бе все едно сме женени от 20 години. И там естествено почна да чупи стойки за някакви пълни глупости, а на мен ми стана супер тъпо, че си позволява да се държи по подобен груб начин и то пред моите приятели. Те сигурно никога повече няма да искат пак да пътуват с нас. То сега разбирам Ретрограден Меркурий, ама това излиза вече извън границите на нормалното. Имам и някакво друго психологическо обяснение, ама това не променя факта на неговото грубо отношение. А бе, направо ми сговни целия ден. Та, викам си – пак ще трябва да водим сериозни разговори. За да хване декиш, ще трябва да изчакам подходящия момент.

Както и да е, преглътнах истериите и след 2 часа събрахме цирка и продължихме с разходката.

Значи … толкова красиво, толкова яко и в един завой, ама един такъв никъкъв завой влязох с малко по-висока скорост, ама нали съм с ново окачване и викам ще го изкарам. Завих по-рязко волана и изведнъж – завоя и инерцията ми изхвърлят задника от седалката. Ама целия виси. Понаместих се и продължих. Бях с едни нови панталони от малко по– хлъзгава материя, ама не ги бях тествала и като се сдухах. Значи Жорко ми изтерясва, гащите ме предават, всичко ме боли, Меркурий е, а бе всичко беше срещу мен и това пътуване с тези приятели, дето 7 години го мечтая, ама то какво пътуване – пълно фиаско. И като ми потънаха гемиите. Ние караме по ебаси яките пътища, с ебаси яката компания, а аз ще ревна в каската, кво ще ревна, дори пуснах една сълза.

Спряхме на крайпътно, крайплажно заведение насред нищото, че бях умряла за вода, едно кафе и малко се посъвзех от тежкото самосъжаление, в което бях изпаднала и продължихме с нови сили към якото заведение с яката гледка. По едно време Жоро нещо го ухапа по крака и като почна да прави един стриптийз на улицата. Размечтах се, че ей сега ще изкараме пари за хотела, ама той нали е будала – нищо не изкара.

Най-накрая намерихме бара.

От пътя си викаш, че това е някаква обикновена крайпътна кръчма. Ама като влезеш малко навътре и минеш 5те дървета … е, гледката ….. наистина ти спира дъха. И тъй като така и така бяхме укъсняли, рещихме да вечеряме там и да видим залеза. С изгревите не ми се получават нещата, но поне от залези не мога да се оплача. Нагледахме се на красотички и пак по моторите.

Имаше около час до хотела. То супер, ама залез, залез, но почна да става тъмно, а аз с тъмен визьор. Добре, че моите приятели имаха опит как да водят някой слепец като мен и не ме изпускаха от поглед, та успяхме да се приберем без проблеми.

Това ни беше последната вечер с тях, защото утре поемахме пак двамата по нашата си програма.

Приятели, за мен беше огромно удоволствие да попътешестваме заедно! Надявам се, че няма да се откажете от смешници като нас и друг път да направим такова пътуване!

Ден 8

Използвах максимата на моят приятел Сашо, че в Гърция лоши пътища няма. Бях направила един маршрут, с който да минем от южната страна на острова, от там да се качим към планините, после пак да слезем към морето и да завъртим повечко разнообразни километри. Исках да се доближим до Ханя от южната страна. Тази част е доста по-бедна и не толкова турстическа, както северната страна на острова, но и това търсех. Общо взето стрелях на сляпо.

Сутринта събрахме багажа, казахме си довиждане с моите приятели и потеглихме. В началото пътят тръгна много обещаващо. Едни готини завои, малък път, няма коли … чудно.След това излязохме на нещо като плато. Един неравен път, едно топло, никакви гледки. Само въртиш километри и пълна скука. И това беше 2/4ти от пътя. Нищо интересно, нищо запомнящо се. Вече сме на около 100 км от крайната си точка и спряхме на една безиностанция да търсим спане. Почваме ние да търсим и да гледаме един хотел, дето се казваше нещо си парадайз. Жоро взе телефона и позвъни. От среща му вдигат. Той малко се замисля, но започва разговор на аглийски, че искаме стая за двама и в един момент спира да говори и пита на български: “ама вие на български ли ми говорите?” И разговорът продължава на български. Оказва се, че това е семейство от Варна, което се грижи за този хотел от 20 години и те като видяли български номер – директно на български започнали да говорят. Рабираме се ние след около 40-50 мин ще сме при тях. И тук започва нашата приказка. Попадаме на едно трасе за чудо и приказка. То не бяха планини, то не бяха откриващи се гледки към морето, то не бяха завои. Наистина не мога да намеря думи, с които да опиша това, което видяхме. Исках да викам, исках да рева в каската, исках на всеки завой и на всяка гледка да спирам, да снимам. Знам, че снимката няма да покаже това, което видяхме или поне аз не мога да направя такава снимка. Абсолютна красота, малко места са ме докарвали до такъв екстаз със своята красота и разнообразие.По едно време минаваме през едно село. Ама село като от приказките, като от снимките, като от мечтите. И една таверна покрай която минахме. Толкова стисках палци това да е селото, в което ще спим, за да ходим да вечеряме на тази таверна, но уви не беше. Продължихме. След около 20 км вече пристигнахме в хотела иии да – наистина попаднахме в рая. Огромна градина, палми навсякъде, целите балкони в зелени увивни растения. Веранда от едната страна, веранда от другата страна. Чудесно, направо приказно. Ама ние гладни. Българите много мили и сърдечни хора, искрено ни се зарадваха, защото от 20 години, в които са там – ние сме първите българи, които отсядат в хотела. Та, упътиха ни към най-близката таверна, която е на плажа, който пък е на 7-800 м от хотела. Свирепо гладни поръчахме октоподи. Пълен кеф. Морето пред нас, хубава храна, какво повече да иска човек. Реших,че сега е моментът проведа онзи задушевен разговор с Жорко. Почнах го и каквото ми беше на душата си му го казах. Той се извини ииии даде такова обясние за поведението си, че … то е толкова налудничево, че ретроградния Меркурий звучи направо като точна наука. Ама такива глупости ми наговори, че направо не е за разправяне. Щото ако ви разкажа, направо някой ще го докадва и ще го въдворят в някое психиатрично заведение. И значи или приемам, че този човек е чисто луд или се оповавам на Меркурий. Е, избрах Меркурия.

Мирът в нашата малка групичка беше на възстановен и побързахме да се приберем и да умрем.

На мен в главата ми цяла вечер се въртя подлата идея – на другата сутрин да се върнем до онази таверна, да пием кафе и след това да хванем към Ханя. Жоро както винаги ми беше пълен съпорт. Ферито беше в 17,30 ч, което значеше, че ние към 16 ч трябваше да сме на пристанището. Така щяхме да имаме време за това. Е, имаше някаква прогноза за буря, но не и обърнахме особено внимание. Сигурно щеше да ни вали, което си мислехме, че ще ни е най-големия проблем.

Ден 9

Станахме сутринта. Ужасна буря, ама наистина ужасна. Няма дъжд, само вятър. Отваряме Windy и не ни се вярва. Ние сме почти в окото на бурята. Вятърът е около 28 кнота или 50 км/ч, а поривите достигат до 90 км/ч. Жоро отиде при домакините, за да разучи какво е положението, а и да ги пита – от къде можем да купим домашна критска ракия, щото аз съм решила да нося армаган на роднините от този елексир. Те го пратиха в местния магазин. Човечецът освен, че си прави ракията, която е страхотна, си прави и домашен зехтин. Жоро взе Кан Ам-а, щото нали е буря, а има и багажник, и отива на пазар. Поръчах му освен ракия, ако има нещо друго готино, вкусно, домашно – да вземе. За зехтинът да прецени според бутилката – дали ще издържи пътуването да вземе и от него. Върна ми се след малко наш Йоргос, взел ракията за мене и за него, ама само за него си взел зехтин и такъв един доволен, че само за него си е взел. Малиии, супер тъпо ми стана. Ебаси егоистичното копеле. Ама то с тази буря, няма как и до магазина да се върнем. Българите казаха, че са отменени полетите, но ферито не е. Охх, а така се надявах да отменят и ферито. Да изкараме още един ден, пък макар и в буря на това приказно място, но не би. Естествено за таверната дори и на мен вече не ми минаваше през ума. За това натоварихме багажа и директно, по най-краткия път до Ханя. Хазяите казаха, че зорът ще е докато минем пропастта. А аз се притеснявах само за Жоро, защото той носи количката, а в зависимост от посоката на вятъра – тя може да го направи много нестабилен.

Тръгнахме. В един момент попаднахме в нещо като каньон. Вятъртъ беше брутален. Гледките умопомрачителни. Има и пропаст, която от пътя не се вижда колко е дълбока. Скалите целите надупчени от малки и големи пещери. То да караш ли, да гледаш ли, да оцеляваш ли? Исках да спра да снимам, обаче се притеснявах, че ако спра ще спре и Георги, който ще реши, че имам някакъв проблем. А спрем ли, той после може и да не тръгнем.

Минахме каньона и вятърът наистина намаля, не много, но вече не беше толкова брутален. На един завой Жоро намаля, стиснах спирачката, ама той се приближи с пълна сила. Тъй като съм на автопилот се чудех – Георги ли спря много рязко или на мен спирачката ми не хвана. А завоя някакъв смотан, не се предполага Георги да набие така спирачка. Продължавам с едно наум, че може спирачката съвсем да е сдала багажа и пуснах по-голяма дистанция между нас. 
То нали си спомняте, че след всяко натискане на спирачката – после трябваше да връщам лоста. Стигнахме Ханя и Йоргос, който преди няколко дни се чудеше дали на това море има вълни – видя бурното море. Е, и по-големи вълни съм виждала, но явно вятърът беше висок и за това не бяха много големи, но пак си бяха вълни. Бързо намерихме пристанището, намерихме кръчма, в която да хапнем и ооо, чудо, видяхме цял магазин за електронни наргилета. Гърците след 1 година ги откриха.

Ферито тръгваше от Ханя. Трябваше да спре на Ираклион, от там да натовари хора и коли, а след това да тръгне към континента. В момента, в който излязохме от залива и като започна едно клатушкане на този ми ти кораб … Георги съвсем сдаде багажа. Гледах го – прав не можеше да стои. А вятърът северен и биеше странично кораба. Виках си – ако изкараме до Ираклион, след това няма да е тегаво, щото ще се движим срещу вятъра и ще е по-спокойно. Естествено за къпане и дума не можеше да става. Ще се къпя на Ираклион и без това сигурно ще стоим поне 2 часа, докато се натоварим.Първоначалният план беше да ходим към Метеора. Ама гледах хотели няма под 80 Е. Питах Георги дали му се ходи на Метеора, той не кипеше от ентусиазъм. Опитах се да намеря инфо за достъп на инвалиди до манастирите и нищо не открих. Тогава ме осени гениалната идея – да ходим към Волос. Там съм била преди няколко години и много ми хареса. Освен това има едно селце Милес, което е много красиво, високо в планината и има страхотни керамични сувенири-касички, от които исках да си купя още една. На този полуостров беше и онази кръчма с прострените октоподи. И решихме – отиваме на Волос, по най-бързия път (разбирайте магистрали), за да имаме време да се пошматкаме там, да купим касички, да ядем октоподи и на другия ден пак директно да пътуваме за България.