Ден трети

И така, настъпи дългоочакваният ден за Солната мина. От години приятели ми проглушиха ушите за нея. Аз знам къде отиваме, но за Гошко ще е абсолютна изненада. Той милия и идея си няма къде ще ходим, а съм сигурна, че като момченце и като пещерняче, много ще се впечатли.

И ето, с трепет и вълнение ставаме рано, рано. Бързо се оправяме и потегляме. Сега се оказва, че мината има два входа, един официален и един заден. Ние бяхме по-близо до задния и за да не губим време, решихме да влезем през него.

Тръгваме на ход, ама то няма тротоари – от нашата страна на улицата всичко в разкопки, от другата дори и за здрави е предизвикателство и затова се понасяме по пътното платно на единствената работеща лента. Място уж има, но все пак никой не се впечатлява, че сме с количка и дори не си правят труда да намалят. То е ясно, че мястото ни не е там, ама като няма откъде другаде. Както и да е, стигаме до заветния заден вход. Ще купуваме билети. Жената от касата ме поглежда и ми иска документ, за да мога да вляза безплатно.

– Какъв документ? – питаме ние.

– Ами синя карта, за това, че сте инвалид.

Боже Господи, за първи път откакто съм инвалид някой ми иска документ, за да докажа състоянието си, което е видимо от километри.

– Имам, но не я нося.

– Добре, а някакъв друг документ, какъвто и да е.

Сещам се, че имам копие на ТЕЛК-а, ей така за всеки случай. Обяснявам какъв документ имам и че е изцяло на български, но дамата настоява да и го покажа, за да си го копира.

След това следва пояснението, че вътре тунелът е дълъг около 600м и аз мога само това да разгледам, за надолу е невъзможно, защото има 40 стъпала до асансьорите.

Целият този зор за документ, само за да разгледам един тунел. Бях готова да се откажа, ама Жоро вика дай да пробваме, можем да измислим някакъв начин. А Жоро си мислил: „Какво пък толкова има да се гледа на една мина – тунел и някоя друга галерия.“

Влизаме в тунела. Интересно, ама тунел, след първите 50м. става скучно. Освен това в началото е цимент и е ОК, дори мога сама да се бутам, ама след това си остава естествената настилка и единственият ми вариант е на задни гуми, навирила краката.Дотук добре, но защо никой, ама никой от всичките ми познати не ми каза, че в мината е студено. Принцеска, облякла най-лятното си термобельо, разбирай тениска с къс ръкав 120гр. мерино, а в мината е 15 градуса. Ужас, е те тук ще стана сталагмит. То като се замислих после, много ясно, че в мината ще е такава температурата, ама аз главата по принцип я използвам за красота, не толкова за мислене.

И така след 15 мин бутане стигаме до централната зала. Георги ме оставя и отива на разузнаване. Радвам се, че съм с него, защото за него няма невъзможни места и знам, че е много изобретателен и комбинативен и все ще измисли начин да ги минем тези 40 стъпала.

И седя си аз като едно сиротниче в ръкавите на мината, нещо се пробвам да се придвижа около залата, ама тегава работа. Малко странно ме гледаха хората. Ако бях взела една шапка, поне щях да изкарам някой лев.

Появява се Гошко, аз го посрещам като спасител.

– Кака, няма да повярваш какво е долу. Обаче…, не мога да те сваля.

– Да бе, верно ли?

– Има едно дървено и тясно стълбище за слизане и едно за качване. Стълбите са безобразни. На мен ми беше тегаво. Никакъв шанс. След това има асансьори. Свалят те около 120м. надолу. А там няма да повярваш. Има виенско колело, има езеро с лодки, има спортен център с миниголф игрище, тенис на маси, амфитеатър, кафене. Супер яко е!

– Георги, ти сериииозно ли?

– Ами да и аз не мога да повярвам.

Тргънахме си овесили носове. Жорето, разбира се, беше много впечатлен, но и на двамата съзнанието ни не можеше да приеме факта, че всичкото това нещо е свалено до долу, а няма никаква алтернатива за хора с двигателни дефицити или за детски колички, каквито видях няколко докато чаках Георги. Това съоръжение за последно е правено преди около 10 години, не е правено по времето на граф Дракула или на Чаушеско. Да, мината е използвана по времето на Дракула като мина, но като атракцион и забележителност е ново съоръжение. И така… за разлика от всички други си тръгнах много, много разочарована, щото нищо не видях, освен един тунел, а и умрях от студ, но поне Жорко беше впечатлен.

Пред мината седнахме да се стоплим, да изпием първото за деня кафе и да начертаем плана. Вече беше станало ясно, че и последният приятел, който ни и нави за Румъния, и трябваше да се включи по средата на пътя, няма да се появи. Решихме да реорганизираме плана. Отиваме на север и виждаме колкото се може повече, а красотите около Брашов и замъците в района ги оставяме за друг път. Те така и така са по-близо до България и лесно могат да се направят за 3-4 дена.

За север бях планирала Дървените манастири. Знам за Веселото гробище, ама не ми се видя интересно и бях решила да го пропуснем. Но с промяната сега, реших да се допитам до Джорко и той да се почувства важен, пък и да не каже после, че за нищо не съм го питала. Бърза справка в google какво е това Веселото гробище и реши, че иска да ходим натам. Супер, не ни отклонява много от пътя, така че ще ходим на гробище, а след това до Барсана, където по първоначален план трябваше да спим, а на следващата сутрин ще разгледаме манастирите. До този момент се движим с половин ден закъснение от това, което бях планирала, но така или иначе нали пропускаме забалежителностите около Брашов, така че още сме в графика.

Бързо се връщаме към квартирата. Товарим багажа и газ към гробището.

Тук някъде започнахме да схващаме на какъв прицип работят комуникаторите и мъчението с грухтенето на Георги и неговия двигател беше прекратено. Още не бях наясно с копчетата, уж ги знам кои са, ама като са ти на главата и си с ръкавици ти става ясно, че нищо не знаеш и нищо не можеш да уцелиш. Но поне без ръкавци се справях, което е едно добро начало.

Малко главен път. Всички карат като луди. Почвам да се комплексирам. По закон, максимално разрешената скорост на главен път е 90км, реалната такава е 130-140 км. Тези нямат изпреварване. То и при тази средна скорост няма нужда. Мисля, че Румъния е мястото където най-много са ме изпреварвали коли. Срам, не срам, признах си.Общото ни впечатление от румънските шофьори е, че пътуват много – няма делник, няма празник. Пътищата са пълни с коли. Дори на някакви супер зачукани проходи, които не водят до никъде или има добра алтернатива, пак беше пълно с коли, автобуси и камиони. Как ги счупваха тези камиони по 180 градусовите завои не знам. Добри шофьори са и при тази скорост явно нямат време да си цъкат на телефона, да се карат с жената или да набият детето в движение, та затова са концентрирани в пътя. Знаят за какво са мигачите. За дните, в които бяхме там, не сме имали нито една ситуация, в която да се притесним. Наясно съм, че това е много субективно и сигурно и там има идиоти и всякакви олигофрени, но аз споделям нашето лично мнение и преживяване.Тук отново заложих на маршрута, препоръчан от Драго, въпреки напъните на Гугъл да ми предложи по-бърз и по-равен маршрут. Не се поддадох на импулса да спестим малко време и абсолютно, абсолютно не съжалихме за това. Страхотен път, много яки завои, красиви гледки. Облика на селата, през които започнахме да минаваме, рязко се промени. Всичко започна, когато наблиижавайки едно Т-образно кръстовище, трябваше да минем през една голяма порта, нещо като малък дървен портал. Ей така, насред нищото на пътя. Добре дошли в района на портите!И от там като се почна – врата до врата, портал до портал. Всяко село на влизане и излизане има такъв. Във всяка къща, във всички села има коя от коя по-красива, по-голяма и по-резбована. Рядкост бяха къщите, които нямаха. Повечето къщи дървени, инкрустирани, резбовани, целите в цветя. И църкви, парaклиси и кръстове. Нямаше село без църква. Всичките светят. Дворовете им подредени, чисти, навсякъде много цветя, поддържани. Явно църквата заема сериозно място в техния живот. Само ние едни такива безпътни и неверни, бездуховни… знам ли и аз какви. И навсякъде зелено, ама много зелено. Всички нюанси на зеленото. Чисто и подредено. Натрупани бали със сено. И при всичкия трафик не се усеща напрежение, а едно такова идилично спокойствие.

Вече минава към 4ч. следобяд и ние пак нищо не сме яли. Жоро съзира едно крайпътно заведение, където ще има сянка и за мен, и се инсталираме за кафе, вода и храна.

Значи до този момент в Румъния са рекордни жеги. Все едно за Грузия пътувахме. 40+ градуса. Винаги когато спирахме за снимки, изпивахме огромни количества вода. Съзнателно и отговорно, за да не се обезводним.

В това заведение, хората веднага се съобразиха, че имаме някакъв проблем и предложиха да преместят маси, да помогнат, но ние бяхме толкова гладни, а и бързахме, че благодарихме и се инсталирахме с най-малко усилия.

Румънците са странни хора. Досега където и да се появим, имам предвид Гърция, винаги ни постилат червения килим. Всичко живо се събира около моя мотор и се почват дежурните въпроси, а когато видят и количката на мотора на Георги, лелееее, разтапят се и много ни се радват. Сега няма такова нещо. Гледат изпод вежди с люботиство, но се правят, че не гледат. Никой не предлага помощ, но ако помолиш винаги се отзовават. Вижда се, че им прави впечатление, радват се, но никаква емоция, едно такова сдържано, дистанцирано.

Та в това заведение ядохме най-яката шурма. Това е като нашия дюнер, ама е шурма и май го имат и със свинско. Преглеждаме пак маршрута до Сапанта, където е Веселото гробище и в този момент Гошко открива, че Сапанта е само 600м. от украинската граница. Паника и ужас.

– Ама кака, ти луда ли си? Къде ще ме водиш? Тук сигурно падат бомби и бомбандират. Да не ни уцелят с някой заблуден дрон. Аз как ти се вързах на акъла да идваме чак тук… сигурно и радиация има…

– Жоре бее… абе аз съм пръв приятел и с Путин и със Зеленски и съм се обадила и на двамата. Пратих им маршрута и ни уредиха зелен коридор. Споко. Докато сме в района спират военните действия.

Сега, дали се успокои не знам, ама тръгна като агне на заколение, един такъв тих, покорен и обречен …..

Пак яки завои, пак кокетни селца. Лесно намираме гробището. Има вход. Този път не ми искат документ за инвалидност ами директно ни пускат. И Жорко намаза покрай мен хем без билет, хем си остави раницата на отговорно пазене. Сега, това гробище не е много обикновено гробище. Пред него като на панаир. Сергия върху сергия, а зад сергиите хотел върху хотел. Не мога да си представя удоволствието да спиш пред гробището, освен ако не си много закъсал, ама явно хора всякакви. Сега за гробището. Емии, какво да ви кажа. Достъпно, ама за мен лично малко безмислена и надценена атракция. За да ти бъде наистина интересно и да има смиисъл ходенето до там, трябва да знеш румънски. Иначе гледаш някакви много красиво нарисувани кръстове и това е. В интернет има много повече информация и поне аз спокойно можех да мина само с нея. По-любопитно ми беше, ако има погребение как точно се случва насред целия този панаир. Малко тъпо – близки изпращат любим човек, тъжат, а около тях орда безхаберни туристи правят селфита. Нещо сбъркана работа. И да, гробището явно е активно, защото един от кръстовете беше на човек, починал 2021г.

Бяхме по залез там. Много красиво, светлината пада много приятно върху кръстовете и за пореден път съжалих, че не знам как да я използвам и да направя яки снимки.

Вече доста поуморени, гледам Георги уж го раздава мъж, ама и той уморен. Ние нямаме никаква идея къде ще спим. По план трябваше да е в Барсана, но не сме запазили нищо за спане, защото не знаехме до къде ще я докараме. Сега ако кажа на Георги, че трябва да караме още 40км. до Барсана и евентуално по тъмно да се настаняваме, сигурно щеше да ме утепа на място и директно да ме метне в гробището. Затова му предложих:

– Жоре, глей колко хотела има тука, ако искаш дай да спим тук, а утре да се спретнем по-рано и директно на манастирите да ходим. (Ето че и ние щяхме да станем като тези лудите, дето спят пред гробището).

Тръгва Жоро по улицата, дето цялата е в хотели… нищо, една стая няма. Бахмаааму. Верно ли? Не може да няма нещо за спане. Отваряме google, гледаме, звъним – нищо. Всичко заето. Ужас. Вече сме изгубили поне 1 час и е почти тъмно. Почваме да търсим в околията в посока Барсана – същото, навсякъде заето. Сещам се, че по пътя видях един мотел, пред който имаше няколко мотора. Намирам хотела на картата. Звъним. Говорят си с Жоро на някакъв уж английски, обясняваме ситуацията – количка, партерен етаж, 2-3 стъпала не са проблем и т.н.

Отсреща:

– Да, имаме приземна стая, идвайте.

Айдее, то е само след около 20 км. Супер. Тръгваме, намираме го. Аз чакам на улицата, за да може Жоро да провери всичко, а и да кажат къде можем да паркираме.

Идва Жорето след 15 мин.

– Не става, кака. Давай да търсим друго.

– Как не става, бе?

– Не става. Има поне 15 стъпала до стаята. Ако се напъна ще те кача, ама ако можем да си го спестим, ще е супер.

– Е, много ясно, че ще го спестим.

– Пратиха ме в два хотела, където май имало приземни стаи.

Едният хотел на около 10км. обратно към гробището. Отиваме там, не работи. Другия го търсихме поне 20мин. Едвам го намерихме. Нямат свободни места. Температурите паднаха и всеки момент ще завали. Аз вече започвам леко да се изпотявам. Имам си едно наум, че някой път може и да спя на мотора с този авантюризъм и това късно букване, ама на ниски температури и дъжд нещо не ми е вече толкова авантюристично и не съм си го представяла така.

Решаваме да караме към града и там пак да търсим нещо. Питахме в някакъв хотел. Нямат. Пратиха ни в някакъв пансион. Намираме го. Тъмно. И там няма места. Вече е 21:30ч. и започва да пръска. Аз стоя на мотора и търся хотели. Намирам поредния. Давам на Георги да говори и само го чувам да казва:

– На партера, това е супер. Ние точно това търсим, защото сме с инвалидна количка.

Отсреща му казват, че това е последната стая, която дават само на крайно закъсали, че въобще не става за инвалидна количка и няма как да ни го дадат.

– Става, не става, идваме. Нямаме къде да спим, така че това ни е единственият вариант.

След 10 минути сме пред хотела. Жоро все пак отива на разузнаване и след малко се връща.

– Кака, това ще е най-запомнящото се място, където си спала.

Все ми е тая. Часът е 22/22:30. Искам да сляза от мотора. Вече съм на него около 12часа.

Влизаме в стаята. Ебаси майката…Това е точно толкова голямо, колкото беше първата ми студентска квартира. Банята ми е по-голяма. Две легла, които са малко по-малки от персон. Между тях пътечка, точно да влезе количката, ама като Жоро ме бута, аз ако реша да се бутам, няма място за ръцете. Все ми е тая. Навън вече яко вали. Ние сме на сухо, но не и на топло и поне имаме къде да спим. Искам да легна,да се стопля и да умра.

Лягането и умирането лесно, ама стоплянето… Сегааа, аз сешоар никога в живота си не съм имала и не ползвам, но специално за това пътуване си купих един сгъваем, уж да сушим дрехите. Абее, кви дрехи.. дай сешоара, че съм умряла от студ. Та това беше първият случай, в който използвах сешоара като печка. Георги иска да умре. Стаята няма и 5 кв/м, вън вали, влажно е, прозорчето… еми, прозорчето е 40х40см и е на високо. Няма кислород, но аз се топля със сешоара, иначе ще започне да ми избива студена пот заради влагата, ще почне да ме тресе и въобще – тегаво. Та, съобразява се момчето до колкото може със спецификите ми, знаейки че това е свързано с увреждането ми и аз няма как да го контролирам, а и аз давам всичко от себе си да не прекалявам и той да не умре от задух.

И така, 15мин. след като бяхме по леглата умряхме.

________________

Препоръчвам: Път с №18 е страхотен.

https://maps.app.goo.gl/JxmrUyBG9xeW1nnQ8

 

Ден четвърти

Събуждаме се към 8ч. Вали. Отваряме прогнозата. Цял ден дъжд. Ами сега? Не можем да останем с Георги в тази стая един ден затворени. Няма въздух и едният от нас няма да си тръгне жив. Изтървахме закуската. Няма кафе. Но дамата от рецепция поне е супер мила и ни казва, че можем да изчакаме да спре дъждът и да отидем да закусим някъде и след това да освободим стаята.

Жорко отива на разузнаване. Хотелът май е почти в центъра. Намира едно хубаво кафе и ме води. Кафето едно такова кокетно, американски стил, с много книги, приятен интериор, с хубаво, истинско кафе (то след всички селски бензиностанции всяко кафе от нормална машина е истинско), приятна атмосферта. Супер. Докато пием кафето, съставяме план. Намираме нормална къща в Барсана и ще спим там, ако спре да вали ще гледаме манастири, ако не спре, ще го мислим. Речено – сторено. Намерихме къща в Барсана, всичко точно, но аз исках да опитам папанаш, който ми беше препоръчан от Юлето. Сега така и така съм като помиярите на това пътуване и ям каквото ми купи Георги, така и така ще си остана дебела и ще тежа на съвеста на Георги, но поне ще знам, че съм яла папанаш.

Намираме го в следващото заведение. Само че докато ни го приготвят им отне около час-час и половина и пак заваля, ама много. Хммм, добрахме се до хотела почти между капките. Ами сега. Явно ще трябва да изчакаме поредната доза дъжд да премине преди да се натоварим на моторите. Премина, след около час. Айде по моторите. Сложихме дъждобраните, щото може да са 20-30км, но ако ни завали яко ще се чудим как да съхнем после и дори и сешоара няма да ни спаси. А и няма как да го разделя на две – да суши дрехи и мен да топли.Поваля ни по пътя. Всичко мокро. Само якето сухо. Настанихме се. Много хубава къща, с двор, басейн, нещо като механа. Стаята наистина на приземен етаж. Голяма и удобна. Обаче няма нищо, с което да се стопли. Температурата е около 14-15 грaдуса, ние сме мокри и премръзнали.. абе да е жив и здрав сешоара и да издържи. Хвърляме дрехите под навеса на импровизирания от Жоро простор, но и двамата знаем, че няма никъкъв шанс да изсъхнат. Влагата е супер висока, дори и да не вали няма как. Сега разбирам защо е толкова зелено всичко наоколо. Или е топло, сухо и жълто, или в влажно, дъждовно и зелено. Полежахме малко, постоплихме се. А навън кротко си вали. На където и да се обърнеш е черно, никъде дори малко светлинка не се вижда. Явно манастирите ще останат за някой друг живот.Е да, ама така както беше запушено, така към 16:30 пекна слънце.

– Кака, манастири?

– охх Жоре, толкова ме примързя…

– Хайде, хайде! Толкова път бихме за тези манастири, ти от две години ми говориш за тях, хайде да се напънем, но ако кажеш пък и тук ще си останем. – Каза с надежда в гласеца той.

– Хайде, отиваме.

Сега, че имахме резервни дрехи, имахме, но моите обувки бяха целите мокри. Имах едни резервни кецове, но те нямаха лепки отдолу. Майната му, те са само едни 10км и ще караме внимателно. Обличаме суитшърти, якета, всичко най-дебело, което имахме и айде на манастирите.

На тръгване ни казаха, че кухнята работи до 20:00 и ако искаме да вечеряме сега трябва да кажем и ние потвърдихме, че до 20:00 ще се върнем.Манастирите. Делничен ден, точно след дъжд, в 17:00ч следобяд. Точно като Алпината. Почти никакви хора. Светлиината пада меко. Красиво, идилиично, одухотворено. Всеки детайл пипнат и помислен. Не се пробвахме да влезем в тях, че имаше малко стъпала и не бях сигурна дали ще има място вътре за количката, а и аз исках да разгледам градината. Чувствах се като Алиса в странта на чудесата. Със сигурност ако ми се удаде възможност това е мястото, на което бих се върнала отново.

Връщаме се точно в 20:45. Вече е доста хладно. С ужас виждам едни лапета, около 10-12 годишни, които си правят бомби в басейна. Исках да ги утепам. Ама как не им беше студено бе ….. ? Аз съм оплаква всичко каквото имам те бомби в басейна ми правят!!!

Нашата маса сложена. Сега аз си мислех, че е като ресторант с меню да си поръчаш някакви неща. Не. Директно ни бяха сервирали салата, една порция със сърмички и може би мамалига. Значи, аз да не чуя за качамак. В режима за хранене, който следвах, имах 2 дни с някакво царевично пюре. Голяма гадост. Ама това тук беше много вкусно, бе. Имаше кашкавал, пръжки, сланина. Вкусно. Дадоха ни ракия, после извадиха едно вино и ние съвсем умряхме. А и десерт имаше някакъв. Пък и тая ракия как ни тръгна… Едвам се добрахме до стаята.

Малко сешоар и умряхме.

_____________________

Препоръчвам, къща за гости в Барсана.

https://maps.app.goo.gl/zwatanU82rd83uSdA

 

4