Ден пети

Едно слънце пекнало рано, рано сутрина. Бързо всички мокри дрехи на слънце, та дано поизсъхнат малко.

Докато пием кафе ни сервират закуската. Едни мръвки, едни чудеса, супер. После се оказа, че вечерята и закуската са по-скъпи от стаята, ама както и да е, беше вкусно.

Преглеждаме плана за деня и започвам да търся място за спане. Още ме държи от ония ден, където обикаляхме немили-недраги до 10ч. и затова сега от рано да си вържем гащите.

Отварям Гугъл, обаче всичко в района, където искаме да ходим, ми показва за дати 24.09. Всичко, нямаше едно, което да има по-ранна дата. Звъним на няколко къщи – няма места. Стопанката на къщата ни оказа съдействие с няколко разговора, където не знаеха английски или руски, но пак нищо. Вече усешам, че пак почва да ме облива студена пот. Изнерявам се. Часът става 11:00, ние нямаме никаква идея, там на където сме тръгнали къде ще спим, не само това, ами и явно всичко е заето. Почвам да се дърлям с Георги, защо само аз търся, а той си пие кафето. Извади ми една теория, която е доста несъстоятелна, но реших да не му обръщам внимание, защото имаше сериозна опасност да се скараме. Реших да заложа на опцията обади се на приятел.

– Саше, ти баща, ти майка. Седим тук насред нищото и не можем да намерим къде да спим вечерта. Тръгнали сме за еди къде си, още не сме тръгнали, ама трябва да тръгнем всеки момент, щото иначе до никъде няма да стигнем. И да, знам, че имаш много работа, ама знам, че си голям спец по букинг и в намирането на разни места за спане, та намери ни нещо за спане. Само да не е на 2-3етаж, 2-3 стъпала не са проблем.

– Добре, вие тръгвайте, аз като намеря нещо ще ти звънна.

Ихх бее, добре че имам такива яки приятели.

Докато продължава целият този цирк, те парцалките изсъхнали и пантофките също. Събрахме багажа и към следващата цел – Сихастрия манастир или Вианоти немат.

Пак Драго е казал, че този манастир е супер и пътя между Барсана и манастира е един път.Като гледам как се движим с времето, май за този манастир вече няма да имаме шанс, но поне да се насладим на пътя. Е, насладихме му се. Пак се редуват завои, зелено, с порти, с дървени селца и църкви. Някъде след емблематичното село Мойсей, май единственото, в което не видяхме църква, интерсно защо ли, портите започнаха да оредяват, дървениите също. Пак е хубаво, но някак по-постно, не толкова колоритно.

По едно време се обажда Сашето. Намерил съм ви супер хотел, има адаптирана стая за тебе, еди си къде по пътя ви е. Струва 120евро. Как 120евро, бе Саше, няма да дам толкова пари само за едното спане. То като си на зор и повече ще дадеш, ама някакси сърце не ми дава да дам толкова пари, за да пристигна в 20:00 вечерта и да си тръгна в 8:00 сутритна. Дет се вика ако се настаним към обяд и да разгледаш, да се разходиш, пък то за 12 часа 120евро, не става. Търси друго с по-оптимална цена. След малко се обажда, намерих, пак хотел, много хубав има адаптирана стая за тебе – 60евро, на около 70 км по-далеч от мястото, което ми каза, ама това е.

– Супер, какво са за нас 70 км. Жоро така или иначе няма да разбере, пращай координати.Спираме за снимки и запазваме хотела. Тръгваме. Цял ден се надпреварваме с едни облаци. Влизаме в поредното страхотно дефиле. Някакви плавни завои, настилката дори и мокра изглежда като да има сцепление. Извендъж на един такъв никакъв завой, без абсолютно никаква газ, карайки си изключтелно мързеливо, наслаждавайки се на красотите около мен… бааммм, предницата тръгна директно в другото платно, 1-2 камшика и се прибрах в моето платно и спрях. Жоро беше назад и не можеше да гледа сеира от първия ред, а само чуваше псувните в каската. Направо не ми се вярваше какво се беше случило. Трябваше ми доста време, докато русата ми главица осъзнае, че на този мотор с 3 гуми, две от които са отпред, предницата може да поддаде. И това го осъзнах вече в България, след като направих анализ какво и как е тръгнало. Хммм,защо може да тръгне предницата. Един приятел ми даде отговора – липса на газ. Да, така е. Този въпрос ме човъркаше около 10 дена и не ми даваше мира. Вече можех да спя спокойно. Обаче там на място като се спекох. При всичкия трафик и автомобилен поток, много добре осъзнавах, че съм имала супер късмет, точно в този момент, точно на това място да няма никаква кола. Върнах газта. Много. Бях най-примерната, е за малко де. Там където бях сигурна в сцеплението всичко беше наред. И така росни, китни пак към 20:00ч се настанихме в хотела. Той голям, с отделни ниски сгради, а не висок градски хотел. Приятно място с климатик, мокрите парцали ще изсъхнат и сешоарът тази вечер ще почива.Отивам в банята. В този хотел уж тази стая е адаптирана. Грънци. Банята е голяма, тенис на маса да играеш. Но мивката… мивката с шкаф и купа отгоре. Дизайнерска работа, само дето зъбите не мога да си измия и едвам стигам крана,за да си пусна водата. Няма значение. Измислих го. Това го пиша не да се оплаквам, а да споделя колко недомислици има и че здравите хора не винаги имат идея за някакви супер дребни детайли, които мога да направят живота ти много, много лесен или много, много труден.

И като съм подхванала тази тема, да споделя и още нещо. В Румъния нямаше едно място, където да седнем и височината на масата да не беше помислена, както и краката на масата. Може би при тях това е някакъв стандарт. Сега, пак може да звуча малко претенциозно, ама опитайте се вие да се храните на 50-60см. от масата. Тук почти навсякъде или масата ниска, или краката и пречат да влезе количката и като излизам на заведение трябва да си нося от онези силиконовите детски лигавници, дето имат джобче за събиране на изпаднала храна.

---

Препоръчвам:

Хотела

https://maps.app.goo.gl/sz6iNDRcV7vvfhss7

Маршрута – път 17С, път 18, път 17, път 17В и път 15 В

https://maps.app.goo.gl/GJ3W355vLnjsyDna9

Ден шести

Закусваме и пием кафе на бели покривки, като бели хора. Жоро зарежда навигацинонния телефон и аз започвам да оглеждам места за спане.

Сега ще ви споделя нещо да се посмеете на мой гръб. Аз по принцип съм самото съвършенство и съм безгрешна, но понякога и аз се бъгвам. Жоро предния ден на тръгване ми подмята, че е супер яко, че в google имаш опция да си зададеш до какви пари да ти показва хотели. Хммм… Докато закусваме блажено аз решавам да го проверя това нещо. В този момент виждам най-отгоре, че можеш да зададеш и дати и… ужас, на моя телефон датите са 24.09-25.09. какво по дяволите е това. Аз нищо не съм пипала. За това ли вчера не можахме да намерим нищо? Как е станало това. Защо онзи ден го нямах този проблем? И още такива въпроси. Но реших да не задълбавам в тях, по-късно ще споделя на Георги моето откритие и ще му натякна, че ако и той беше търсил щяхме да имаме повече успеваемост.Около Брашов има много места за спане и решаваме да караме и да видим до къде ще стигнем и след това да търсим място, щото нали вече разбрах как примерно google е решил да ни прецака, ама аз вече няма да му се вържа.

Планът за деня беше да минем през Биказкото ждрело, пак горещо препоръчано от Драго. Абе, много внимателно съм слушала преди 2 години и много добре съм си водела записките. Ждрелото супер, много народ, много нещо – пеша, с колелета, с мотори, с коли, с рейсове… панаир. Намирам място да спрем. Жоро спира пред мен, като аз изцяло покривам неговия мотор. Т.е. ако някой ни удари, ще удари мен, въпреки че и аз съм се прибрала почти изцяло, само малко едната гума излиза на иначе тесния път.

– Жоре, бягай да напрвиш някоя снимка, ама гледай хубави да ги направиш, че тук е много красиво и другите да видят.

Идва нашият след 2 минути и бърза да тръгваме. После ми обяснява в каската, че имало много хора, че се притеснявал да не ни ударят и затова толкова бързо сме тръгнали.

В крайна сметка се оказва, че Георги е направил 2, точно 2 снимки от ждрелото, на които нищо не се вижда от него.Докато си караме осъзнавам, че това са единствените скали, които видях за 6 дена в Румъния. Кърпатите са много меки, плавни, зелени и гористи. Напомнят ми на нашите Родопи. Напомнят ми на Татрите, където съм била като малка.

Вече към равното пътя изведнъж става ужасен. Това бяха единствените 20км. в цяла Румъния, които бяха отвратителни, но ги избутахме, де.

Спираме на някаква гледка, намираме място за спане на около 20 км преди Брашов, запазихме го и тръгнагнахме натам. Пак яките завои, пак красиви гледки, пак топ съвети на Драго, от проход в проход. В ниското вече беше скучновато, но пък кратко.

Намираме хотела. Отвън едно такова… хмм, смотано, с една голяма порта. Отварят ни портата и лелееее, колко е хубаво.. Двор с паркинг и със страхотно наредени плочи. Срещу нас кокетна къща, пред нея шатра с мека мебел. Отстрани друга по-масивна сграда също с масичка, чадърче… едно такова уютно и красиво, с внимание към всеки детайл. Детайлът създава усещане, детайлът е изключтелно важен за преживяването и тази жена, Лучия, чието е това място, явно го знае. 1 000 пъти се извини, че стаята не е много подходяща за инвалиди, но стаята, която има е заета от смейство възрастни германци с дядо в количка. Това бяха най-широките врати, които съм виждала. Навсякъде. Стаята беше супер, пак с внимание към детайлите. Леглата и шкафовете, не бяха просто легла и шкафове, а всички бяха в един стил, имаше вазичка с цветенца пред огледалото, които дори не изглеждаха изкуствени (а бяха, проверих). Гладни сме. Бабата германка каза, че сме на 50м. от центъра. На толкова бяхме. Бърза разходка. Разгледахме изложбата на National Geographic и заложихме на пица с вино.

 

––––––––––-

Препоръчвам:

Хотела

https://maps.app.goo.gl/BLiymW23XGGxaaWX6

Маршрута – път 15B, път 15, път 12C

https://maps.app.goo.gl/E3zmrFDcqEMccQED9

Ден седми

Отиваме на закуска. Трябва да минем през другия вход. Има няколко стъпала. Има и рампа, която е доста стръма и ние предпочитаме стъпалата. Бабата германка се диви на техниката на Жоро, както и на избора ни на стъпалата пред рампата. Повечето хора не осъзнават, че стръмните рампи са много по-опасни от стъпалата. Влизаме в нещо като фоайе, а от там в столовата и кухнята. Боже и кухнята е като стаите. Широка, всичко едностилно, в стил прованс, чисто, подредено, направо не ни се вярва. Една дама ни ориентира кое къде е, помогна ни с машната за кафе и ни остави да закусим и да се разсъним на спокойствие. Предия ден си писах с Драго дали може да ни предложи готин маршрут за връщане. Най-логичният беше през Фагарашан, но прохода би трябвало да го минаваме в неделя, а това не исках да си го причинявам. Вариантът беше през Алпината пак или поне през част от нея, но Гугул ми дава само главни пътища, а те са скучни и както казах, румънците ме комплексират с тяхната средна скорост.

Драго ведна се отзова с въпроса:

– Бърз или забавен маршрут искаш?

Естествено, че искам да е забавен.

Пусна ми и двата варианта, да си мисля. И на закуска мислихме. Този забавния маршрут, малко го променихме, да избегнем Брашов и Синая, че там и някакъв ремонт и ставаше към 10 часа каране, та тази част решихме да я пуснем шус по глваните пътища и да хванем някаквъв много як проход, който трябваше да ни изкара на Алипината на 30км от Ранча, където мислехме да спим. По-скоро идеята ни беше да спим там, където спахме първата вечер, че много ни беше харесало.

Планът беше готов, ама викам дай да запазим от сега спането. Е да, ама не стана. Мацката каза, че са пълни. Уфф, ами сега. Почвам аз да търся нещо до нея. Имаше една къща, дето преди я бях харесала, но не си спомням как се казваше. Опитвам се да я намеря по локацията на Вила Адра. Уж я намирам. Звъним. Само румънски или италиански. Хващаме Лучия да се обади и тя не дава на бабата отсреща дума да каже. След 2 минути затваря и казва: „Готови сте.“

Супер, аз съм видяла, в google, че цената е 200 леи, ние имаме 200 и малко. Супер, значи няма да ни останат румънски пари. Сега на всички, дето ми обясняват, че Румъния може да се плаща само с карти, ще кажа, че ние картите ги ползвахме основно за гориво и само в истинския хотел, в който спахме. Навсякъде другаде искат кеш. Жоро изтегли от Революта някакви кинти като видяхме на къде вървят нещата с картовото палащане.

И така, без много маене, тръгнахме пак към Ранча. В началото имахме около 130 км по главен път. Боже, бяхме забравили колко много коли има. Горе, на север температурите бяха много приятни – около 24-27 градуса. Долу в ниското – 34-36-38. Ужас. Но поне имаше големи бензиностанции, в които имаше истинско кафе, дори в едната имаше и нарязан ананас.

Стигнахме началото на прохода. Тъкмо се разсъбличаме и спират още 2 мотора. Българи. Не мога да повярвам, след 6 дена каране това са първите българи, които засичаме. Момчета от Шуменско. Ударихме един лаф към 1 час. Бяха малко учудени що така се мотаме, след като ще спим чак в Ранча, ама ние нали имаме запазено спане – дреме ни.

Облякохме се и аха да тръгнем, сещам се, че не сме сипали гориво. Питаме ги за бензиностанция и се оказва, че е само тази до Ранча. Аз един път съм я спускала Алпината на изпарения и не ми се иска да повторя, че с този мотор инерцията ще е малко тегава. Айде, сипвай гориво. Ние с каски, якета – умираме, 36 + градуса е, ама като сме глупави и двамата, така ще е. Тръгваме. Баси якия проход. В начаото няма много красиви гледки, само супер приятни завои, после и гледките започват. На около 5км. от Алпината започва яко да вали. Жоро бързо вижда един навес или по-скоро зарядна станция за електромобили с навес и се набутваме вътре. След малко и 2-ма румънци се присъединяват към нас. Няма нет. Успокояват ни, че след 15мин. ще спре да вали. Е, не спря, но поне ни почерпиха с прясно набрани истински горски боровинки. След около час намаля и ние вече трябваше да се организираме, че имахме още около час – час и половина поне до Ранча, а вече беше към 17:30-18:00ч. Сложихме дъждобраните и потеглихме. Е сега, не е като да не ни валя, ама не беше кой знае какво. Мирише на дъжд, мирише на гора, мирише не бор. Нали знаете как мирише гората след дъжд? Като в ароматна приказка. Небето, облаците и боровете се отразяват в езерното огледало. Пара като лека мъгла ни обгръща от диханието на земята… Стигаме Алпината. В тази Румъния най-хубавите неща са по залез. Да караш Алпината на залез е безценно. Светлиината. Събота е, заради късния час няма никъкъв трафик. Красота. И този път късметът беше с нас. Това да го бях смятала, да го бях планирала, нямаше да се получи толкова яко.

Стигаме къщата вече почти по тъмно. Гледаме паркирани 3 мотора, интерсно, но аз съм умряла от студ и умора. Вече започвам да усещам и натрупаната от последните дни умора. Не ми се говори с никого. Искам само да си легна, да си пусна сешоара и малко след това да умра. Стаята е малко по-голяма от тази до гробището, но пак става. Обаче се оказва, че в стаята има само 2 контакта и нито един не е до мен. Т.е. сешоара е под въпрос, обаче Джорето измисля нещо и хоп имам печка – сешоар.

Решаваме, че е по-добре вечерта да платим на бабата. Сутринта искаме да тръгнем много рано, защото не сме сигурни как ще ни се получат нещата с ферито. Отива при дъртата вещица и се оказва, че стаята не била 200 леи, ми 250, а ние имаме 235. Ами сега? Предлага и да и ги преведе през Револют, тя не знае за какво е и си иска кеш парите. Иска си тези 15 леи и това е. Това са 6 лв. ама като ги нямаш е проблем, а и нямаме никаква друга валута, а от левове определено не се вълнуваше. И Жорето срам, не срам, отива при колегите и:

– Пичове дайте 15 леи, че не ни стига кеша, а аз ще ви ги преведа по Revolut.

Пичовете, от Словакия май бяха, и те не знаеха какво е Revolut, но бяха така добри да ни черпят 15 леи.

–––––––––––-

Препоръчвам

Маршрута – път 7А и Трансалпината

https://maps.app.goo.gl/vk9kbYbAcdwn3LXk9

 

Ден осми

Станахме в 6:00ч. – нечовешки рано. Няма кафе. Няма закуска. Събрахме багажа и в 7:30 бяхме на моторите. Преди подстъпа за Алпината имаше една голяма бензиностанция с кафе и ресторант и мислехме там да закусваме и да пием кафе. Е, не я намерихме. Няколко пъти объркахме пътя, почнах да кълна google, ама все тая. Решихме, че ще пием някъде по пътя. Виждаме една бензиностанция насред нищото, ама има маси, столове, значи и кафе ще има. Има дръжки. Носи Жоро едно кафе от вендинг машина. В една голяма чаша за чай, в която има вода с цвят на кафе. Мразя целия свят. Появява се една баба циганка просякиня иска ни нещо, ама ние и двамата кисели, то и какво да и дадем, предната вечер сме изтръскали и обувките за кеш.

Тръгваме с идеята, че на следващата читава бензиностания ще спрем. До Крайова таква няма. В Крайова виждаме един Лукойл и ни обзема една такава носталгия, и сме сигурни, че ако не друго поне кафе и кроасани ще има. Да, имаше нескафе и кроасани 7days. Уфф, не искам такива кросани, вземи ми някакви бисквити.

Тръгваме. Пътят е ужасен. Караме и не можем да повярваме, че сме минали по същия път. Дори проверих няколко пъти дали това е пътят, по който сме дошли. Сега не се кара. Колко различни са усещанията, в зависимост от нагласата. На отиване бяхме свежи, мислехме за приключенията, за това какви готини и непознати неща ни очакват и малките неравности по пътя не ни правеха впечатление. Сега на връщане сме се наситили на хубави гледки, хубави и подредени селца, на хубави пътища, уморени сме и всяка неравност я усещаме.

Боже, този път няма край. Прав, неравен, темературата е 38+ и никаква сянка, никъде.

Стигаме ферибота. Опашката от тирове е огромна. Добре, че на паспортната проверка ни казаха да я заобиколим и да минем най-отпред, щото с консерва като Георги още щяхме да си висим най-отзад.

На бариерата имаше 4 мотора, 1 български и 3 сръбски. Тъкмо си свалям каската, якето… Жоро докато отиде да поздрави колегите и казват моторите да се качват. Супер, аз съм първа, те докато се облекат, докато се оправят… аз съм си на мотора и се нареждам най-отпред. Чувам Жоро да ми казва в каската, че съм супер нагла, последна съм дошла, първа съм се качила. Ми то и в живота е така, бе Жоре, казано е в дебелата книга „Последните ще бъдат първи“.

На ферито съм на слънце, няма как да се скрия на сянка. Термометъра на мотора показва 48 градуса. Направо ще припадна. Само си мечтая да сляза и да намеря някоя дебела сянка и там да темпрериам с много, много вода. Вече дори не мечтая за кафе.

Слизаме, минаваме паспортната проверка. Тръгваме по пътя и гледам, че е пълен с тирове, ама много. В този момент благославям Пламен, който ми каза на идване да се опитаме да хванем ферито в 10:00ч, щото ако се бяхме мотали щяхме да се нахулим на това задръстване. А там е толкова тясно, че с мотор можеш да минеш в насрещното и да се наредиш най-отпред, но аз с тези три гуми – никъкъв шанс. Намирам една дебела сянка пред една сграда, където температурата е нормална и мога да си взема малко въздух. Няма кафе, но поне с вода сме заредени.

Спира и Греоги и почва да ме овиква.

– Айде бързо. Какво си ми започивала, давай да тръгваме, че всички тирове сега ще са по пътя. Чакай бе Георги, те сигурно ще минават през дефилето. Какво дефиле, ти луда ли си, сега ще трябва да ги изпреварваме.

– Охх, добре. Тръгваме.

Ни жива, ни умряла се обличам и тръгваме. Стигаме Petrol, но вместо да завием на ляво, Жоро продължава направо. Спирам, на слънце разбира се, защото пак няма сянка и му обяснвам, че не е това пътя.

– Не, това е. Ето гледай.

Дръляхме се 15мин. ей така, с каски и якета да ни е по-гот и накрая като намусена госпожица ми обяви, че аз ще водя. То, тоя филм вече съм го гледала няколко пъти, така че няма проблем, то след този завой сме само направо.

След 30мин. се извини. Караме, караме, караме. Никъде не виждаме обещаваща бензиностанция, в която да има кафе и да е на сянка.

На мен започва да ми става супер зле. Тепературата е към 40 градуса. Аз имам чувстовото, че се спарвам. Хмм, защо имам това чувство,че и друг път съм карала на такава жега.

Мамка му. Всички ципове са ми затворени и проветрението на каската също. Вчера на Алпината беше 12 градуса. Добре. Мога да отворя 2 от тях, мога да отворя проветрението на каската, но това е всичко. Другите не мога да ги стигна. Ще ги отварям, когато спрем.

На мен ми става все по-зле, и по-зле. От време на време чувам бодрия глас на Георги, който нещо чучунижи, а аз не мога да кажа и дума. Знам, че щом съм в такова състояние значи положението е много, много зле.

Едвам се добираме до една бензиностанция на Златна Панега. Събличам се бързо. Георги ми говори. Аз нищо не чувам. Главата ми бучи. Искам само да легна някъде. Прегряла съм. Може би дори пред топлинен удар. Няма как да отвързваме целия катун и да сядам в количката, за да вляза вътре и да се охладя малко. Ако остана отвън ще отнеме повече време, но ние се дивижим добре с времето, така че имам почти цялото време на света.

1 час. Дума не казах. Изпих 1 литър вода и 1-2 коли. След това, започнах малко по малко да идвам на себе си. Соред мен Георги си нямаше и идея колко зле бях. След като се възстанових малко почнах кафе, бургер, пак кафе, още вода. Добре, след час и половина бях на себе си.

Вече бях смъртно уморена. Имахме само една магистрала и сме в нас. В този момент ме връхлетя с пълна сила умората натрупана последните осем дена. Хериниите на врата от почти 12часовото всекидневно носене на каската ме скапваха. Предмишници, палци, по дяволите имах дори пришки на дланите, от ръкавиците. Обаче има само още една магистрала, която трябва да я издържа. Нашата магистрала е като пътя до Крайова. Неравна и за сметка на това с дупки. Имаше моменти, в които едвам държах кормилото. Скоростта ми падаше на 90, толкова неравна беше и този път проблема не беше в гумите.

18:00ч. акостирахме пред блока. Погледнах километража – 2222 км.

Не можех да повярвам колко рано сме се прибрали. Вземаме душ и в 20:30 бях заспала. Е, в 23:00 се събудих, свежа и наспана, но какво от това.

Осем дена пълно щастие. 2222км завои и красоти.

Изводите за мен.

1. Километрите винаги са ми малко, но какво да се прави, лакома съм.

2. Пак имах ранички на ходилата. Значително по-малки от миналата година, но пак са притеснителни. Имам идея как да се опитам да предотвратя повявата им.

3. За дълго пътуване ритъма 3 дена каране и един ден почивка е задължителен, поне за нас. Видях, че мога да изкарам 8 дена каране без почивка, това е добър тест. Според мен можех и повече, ама айде няма нужда чак толкова да стигаме лимитите си.

4. Вече никъде не тръгвам без сешоар.

5. Освен карта – винаги навсякъде и с малко кеш.

6. С Джорето за 8 дена нито веднъж не се скарахме. Е, имаше няколко пъти размяна на реплики, но нищо съществено и бързо ни минаваше. Това беше като генерална репетиция за Грузия, а дано и за по-далече. Може би няма да се избием по пътя.

7. Когато някой има нужда от почивка, дори и да се закъснява много, дори и да трябва да се изпреварват всички тирове на този свят, спираш и почиваш, защото от една страна почивката след това е много, много по-дълга, от друга страна липсата на концентрация и обезводняване може да има много по-тежки последици от просто много тирове по пътя.

8. И може би е крайно време да купим една навигация.

МЕЧТАЙТЕ! ПЪТУВАЙТЕ! ПЪТЕШЕСТВАЙТЕ! ЖИВЕЙТЕ!

ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН!

2