Ден 1

София – Кастория – 550 км

Аз пак да кажа, направила съм маршрута, но нямам никаква идея къде отиваме. Знам само, че малко след границата трябва да бием вдясно, ама дори не знам града, в който уж съм планирала да спим как се казва. Има си линкове.

И така, ставане в 6 ч, досъбиране на багажа и исках в 9 ч. да тръгнем, е, тръгнахме в 10 ч., ама този 1 час закъснение беше калкулиран. Сипахме на Екото на Околовръстното, помислих си да си взема 2-3 наргилета, ама викам, айде, на границата ще взема за първите 2-3 дена, после от Гърция ще ги купувам, все пак имам надеждата там да са по-евтини. Спестихме кафето и газ надолу. До границата аз водех, така се бяхме разбрали, а той след това.

Спряхме чак на Петрола, който е на границата, хем да пием кафе, да подготвим документите за границата и вече няма накъде, трябва да си купя 2-3 наргиелта. Наргиле – нъцки. Е, здраве да е, ей я Гърция, там ще си купя. Подготвихме документите и леко, леко тръгнахме към границата. Имаше някаква опашка, но ние къде малко нахално, къде добри хора ни правеха път. И нека не забравяме, че аз съм доста по-широчка от обикновен мотор, нещо къде 1,40 м ми е ширината отпред. И така, с малко добри хора и малко нахалство от моя страна стигнахме бързо границата и бързо я и минахме. Според мен, никой си нямаше и идея, че аз не мога да сляза от мотора и че инсталацията, която виждат на мотора на Георги, е точно инвалидна количка. – хахах

В гръцко вече на границата Георги зададе маршрута и потеглихме. Жорко – отпред, а аз отзад, както винаги като куфар, от който се очаква само да кара и да мрънка умерено.

Бързо слязохме от магистралата и хванахме пътя. Денят беше топличък, да не кажа горещ, но не се притеснявах, защото скоро трбяваше да хванем някъкъв планински път, с много красиви завои, водопади и други такива хубавини, който да ни води в посока Йоанина. Всичко хубаво, ама ние вече караме около 2-3 часа, без да спираме и никаква планина не се вижда на хоризонта. За деня трябва да минем около 500 км, ние сме минали 300-350, а планина – няма, като пече яко, всичко е равно, изпъружено от слънцето, няма и 1 дърво, под което да се скриеш, а на всичко отгоре табелите за Солун, опс, простете, Тесалоники, се виждат все по-често, а Солун категорично не е в нашата посока.

На един разклон спрях насред нищото и викам на Георги, че сме объркали пътя и това ни води в Солун и че трябва да се върнем до еди кой си разклон. Гошко тръгва да зарежда локацията отново, но нещо не му се получва с телефона, който освен това прегря и умря, и трябваше да му дадем време да се охлади. Все пак, като добър приятел, се съгласява с мен и се връщаме наобратно 30 км. И така, няколко пъти тези 30 км. Щях да ревна в каската. Жега е, 36-7 градуса, яде ми се, пие ми се вода и кафе, искам прохлада и сянка, а ние нямаме никава идея къде сме. Малко започнах да се изнервям, даже не малко, ами доста. После си викам, какво е това пътешествие, ако не се загубим 1-2 пъти и ми стана едно леко, леко …. Научила съм се, че моментите, в които бедстваме, след това си ги спомняме с най-голямо умиление, усмивка или гордост. Накрая намираме, насред нищото, 2-3 дървета с една чешма и нещо като ХоРеМаг, ама то насред нищото бе, няма село, няма жива душа, само 1 баба, която работи в ХоРеМага и 1 дядо дето пазарува. Почваме да разцъкваме телефоните и Жоро установява, че нито има нет, нито може да се обажда. На мен ми изписва, че съм използвала 70% от мобилния си интернет. Ттататааамммм ….Това е несерионо, на мен онзи ден ми се завъртя сметката, няма начин да нямам интернет. В този момент разбирам, т.е. Жоро ми обяснява, че имало разлика между мобилент интернет в БГ и същия такъв в роуминг … ама късно е либе … Георги пък нищо не може само дето преди малко ми обясняваше, че имал неограничени минути и интернет в роуминг. Той дори на жена си не можа да се обади – хахаха. 
Давам му да се обади от моя телефон на Виваком и да се разправя с тях. Те естествено го държаха точно половин час на изчакване, за да разбере, че като е преподписвал договора, са му дали друга карта за роуминг, но ако иска и тази, може да я активират до 20 мин. Георги …. Той никога не бил чувал за такава карта, но както и да е, поне този въпрос го решихме. Докато чакаме да включат на Жорко роуминга, се обаждам на Сашо и много сърцераздирателно му обяснявам, че сме се загубили, че едни 30 км ги въртим вече 3-4 пъти и не знаем къде сме и накъде да тръгнем. Той, като човек на действието, вика да му пратя локация, но аз от къде да знам как да му я дам, е, сега се сещам, че можех да му я шерна през Вайбър, ама къде толкова акъл тогава. Как да е, дойде на Жоро нета и гледаме – ние сме на около половината път от мястото, където мислехме да спим, много бързо ще стигнем до там, но ако минем през Солун, ама аз като се заинатих – не, та не – никъкъв Солун. Е, няма да се върнем до границата, че то вече… гладни, жадни, потни … абе на умиране, ама поне от там, където сме, да хванем най-бързия път до планината. Усещам, че Гошето се напряга на моя инатлък за тази планина, ама и аз не и не, не отстъпвам. В крайна сметка поема дълбоко въздух, знае, че с жена не се спори и почваме да търсим най-прекия път, който да ни върне на първоначалния маршрут. И този най-кратък път минава през някакви много странни места, нещо като … абе не знам кво е, ама като някакво село с промишлена зона към голям град, а градът е Солун. И там се движим по един път като огледало, пръзаляяя, та се не знае, все едно със Спайдера съм се качила на лед и както се пустосвам, че то хубаво сменихме на Георги гумите, ама да бях сменила и аз моите, как може да съм толкова безотговорна … т.н. и след един завой гледам, Жорко полегнал почти под мотора. Ами сега … Гледам го – мърда, а това е добре, ама какво мърда, той направо се гърчи за да се изправи, че моторът малко е върху него, ама не изглежда да го е затиснал или да има някакви болки, или някаква травма, просто по- широката му обувка е останала под мотора и той се гъне като червей да си изкара крака. Оххх, добре, Героги е добре и нищо му няма. От някъде мина една кола, веднага слезе една бабанка и вдигна мотора. Аз седя и безпомощно гледам какво се случва, че то в такива случаи и акъл не е добре да се дава. Поотупа се Героги, нищо, ама нищо му нямаше и на мотора така, малко роубара, ама … здраве да е. Уффф, ами количката … малиии… нали се сещате, крива джанта на количката … сбогом Гърция, здравей България … и по всяка вероятност ще трбява да се върнем в същия ден, че то, ако колелото на количката не се върти, аз и до хотела не мога да стигна. И насред тези ми мисли, Георги сваля количката и ооо, чудоооо … нищо и няма и на нея. И не само. Багажникът на Родригес е издържал. Няма поражения и по него, и по количката, и по мотора и най-важното – по Джорко. Има нещо за дооправяне, като се върнем за следващият път – роубари към багажника за количката.

И такааа.. малко стреснат, поотупа се Жорето и пак тръгнахме само за да излезем след няколко км на околовръстното на Солун – хахаха. Но този път бързо се справихме с ориентирането иии май най-накрая хванахме правилния път. Не знам от къде и как стигнахме до планината, ама като стана един страшен асфалт, едни хубави завои, едни гледки … лелеее, чудо и приказ. И караме, караме, караме и направо не ни се спира, ама по едно време Георги намери 2-3 дебели маслини и спряхме да решим какво да правим от тук нататък, че вече беше стало 17 ч.

Значи, като спряхме, лелее, и на двамата очите ни светят, няма и следа от раздразнението и напрежението преди няколко часа. Не можем да се надприкажем – колко страхотни завои, колко красиви гледки, колко, колко е хубаво …. Той категорично се съгласи с мен, че е имало защо да се тръшкам да се върнем на предварително зададения маршрут, а не да ходим по на Гугъл акъла. Тъй като бяхме вече доста поуморени, а до точката, която уж бях задала за спане, имаше още около 70 км, а май не ни се караше толкова, а в далечината се виждаше едно езеро и решихме, че може би ще е красиво и спокойно да ходим там да спим. То се оказа на около 25-30 км от мястото, където бяхме спрели. Бързо в Букинг намерихме хотел – 60 Е, Гошко звънка – така и така, имате ли места, – да, имаме…. Имате ли паркинг, – амии, дааа …за какво става въпрос … – ами, ние сме с два мотора … ааа, да, няма проблем …. Добре, ама още един въпрос, вие имате ли достъп за инвалидни колички … т.е. 2-3 стъпала не са проблем, ама да не са 2-3 етажа … – Достъп за инвалидни колички? Ама вие нали сте с мотори? – Е, да, де, ама сме и с инвалидна количка.

Леко ошашавено, леко притеснено … – Да, няма проблем, заповядайте, ще ви очакваме.

След кратко лутане, намираме хотела. Лелее, приказка. На крайезерната алея, няма много хора, той е почти в края на алеята, след хотела е гребната им база. Езерото е доооста голямо, със заведения отпред … абе, красота.

Очакваха ни, бързо се регистрирахме и ни обясниха, че имат стая, пригодена за инвалиди, която ще ни я дадат на същата цена като тази, обявена в букинга. Явно инвалидите сме по-богати и затова всички неща за нас са по-скъпи, това е официална политика навсякъде и за всичко, не само в Гърция. Навсякъде! Както и да е, хората бяха изключително мили и внимателни. Намаше нито един праг в хотела, до етажа имаше аснасьор.

Стаята, малко малка, но въпреки това с количката можеш да стигнеш до банята, там също имаше достатъчно място за количката, мивката беше на нужната височина и подходящ модел, за да мога да си вляза под нея с каляската и да се измия като бял човек. Страхотна гледка към езерото от малката тераска, на която също можех да изляза с количката. Навсякъде- цветя, чисто, свежо, чудесно. Мисля, че бяхме единствените гости на хотела.

Оставихме багажа, посъблякохме малко дрехи от нас и към 7-8 ч отидохме да търсим храна, че цял ден бяхме на едни ядки.

От хотела ни препоръчаха 2 заведения. Разходката до тях беше много приятна, навсякъде имаше скосяване на тротоарите, ама направено с мисъл и идея за функционалност и грижа за тези, които ще ги ползват.

Заведенията бяха на около 300-400 м. от хотела. Едното беше много тегаво като достъп и затова отидохме в другото. Там имаше един младеж, на когото явно не му бяхме особено симпатични, та не искаше да ни пусне вътре без сертификат, само със сертификат, без тестове. Показахме му сертификатите на телефона, ама той много държеше да сканира и QR кода и ,след като нямаше какво друго да направи, ни пусна вътре. След това ми обясни как не мога да пуша вътре наргиле и вече ми стана съвсем антипатичен. Хапнахме някакви неща, не много лоши, и се прибрахме да умрем.

На следващият ден трябваше да минем около 200-300 км, ама вече си бях научила урока и видях, че Гугъл го дава около 5-6 часа и като сложиш времето, в което се губиш и ей го, денят свършил.

Ден 2 – Кастория – Парга – 300 км

Станахме рано, рано – някъде към 7,30 ч., докато се посъбудим, поумием .. и стана 8,30-9 ч.       

Излязохме на брега на езерото да пием кафе и две мачки веднага се заумилкваха около нас. Много хубаво, много спокойно, все едно времето беше спряло. Никакви хора, тишина, леко се чува плясъкът от движението на водата. Абсолютна сутрешна нирвана.

Изпихме си кафето, понаправихме малко снимки, почнаха да идват някакви хора да гребат, а ние се отправихме да събираме багажа. Георги е най-разхвърляният, най-неорганизиран човек, който винаги си губи нещатата и никога не знае къде са му документите, парите, ключовете, глава … Боже, а аз трябваше да пътувам с него и да разичтам на това той да ми събере багажа. Катя, момичето, което ми помага в нас, събрала прилежно багажа в торбички, кутийки … абе, аптека … Бях в ужас какво ме очаква от наш Георги, който трябваше да събира багажа, и нищо не изпусках от поглед, че ако бяхме забравили нещо (зависи какво е) можеше да стане много лошо. Георги сравнително бързо, доста методично и много изненадващо за мен, верно, под мой надзор и препоръки събра двата багажа, взехме си довиждане с хората от хотела, които бяха искрено мили и внимателни, запалихме моторите и хайде отново на път.

Този път нямаше драма от негова страна, като настоях да следваме маршрута, който аз съм задала, а не който Гугъл иска да ни пробута и някакси успяхме много бързо да хванем правилния път и се заизкачвахме нагоре по планината. Температурата целия ден беше около 24-26 градуса, което е перфектното време за мотор. Аз пак не знам от къде минахме, но в един момент, почвайки да катерим, отляво се откриха страхотни гледки, много, много красиво. Тъкмо викам, сега ще спра да снимаме и взехме, че прeвaлихме планината и в този момент стъпихме на един чисто нов и много черен асфалт с ярко жълта маркировка.

     

Такива пътища и гледки съм гледала само по снимки.

.

На мен малко тегаво ми се получават снимките, защото за да хванеш хубав кадър, ти трябва да отидеш при него, а не той да се нагласи пред тебе, а и обикновено за снимките трябват и двете ръце, пък аз не мога да стоя изправена на мотора, ако не се държа с едната ръка. Та, затова този разказ ще куца малко откъм снимки, ама ще се опитам да го опиша с думи и следващият път ще се постарая повече.

И така… премина този хубав асфалт, слязохме малко в ниското, ама веднага след това започнахме пак да катерим и в един момент около нас – едни черни насипи, високи като скали, ама като че черен пясък или малки камъчета.

И пак завои, и завои, и завои, хубав асфалт, приказни и много различни гледки. В един ден толкова различни гледки, че все едно сме били в различни планини. След като преминахме черните планини, слязохме малко към ниското, ама не много ниското, и в един момент отляво се появи едно корито на река. Цялото само камънак и нямаше капчица вода. И стадо кози.

Освен всичко друго минахме няколко сериозни мостови съоръжения и дълги, и високи и бяхме доста озадачени, че няма грам вода, но решихме, че това е строено преди години и след това реката е или пресъхнала, или отклонена.

И пак караме и караме, и няма жива душа, няма кола, няма село, няма бензиностанции, няма никой, все едно си на призрачна планета. Я сме видели 5 коли, я не. Когато почнахме спускането към Йоанина, видяхме едно крайпътно заведение, където имаше два спрели мотора и решихме и ние да спрем, да пием по кафе и вода, че то беше станало към 2-3 часа и ние само карахме. Мотористите не се виждаха, сигурно бяха вътре на сянка. Дойде една бабка, пита ни какво искаме, ние си поръчахме гръцко кафе, то е като турското, само че гръцко. Даде по една студена вода и Гошко си взе един стол от градината и седна до мен на Спайдъра. Щото къде да слизаме, да развързваме, после да връзваме багаж… отиде 1 час, а така едно бързо кафе за 30 мин и сме свежи като краставички. Георги се разходи из градината и каза, че в другият край има страшна гледка, ама аз така или иначе нямаше да мога да видя, дори и да бяхме свалили количката

Освежихме се с кафето и хайде газ към Йоанина, където няколко км преди града спряхме на една бензиностанция да заредим и да хапнем … какво .. ядки или по-точно сурово кашу. И тук ударихме малко по-голяма почивка с кафе и вода. Питахме младежа за коритото на реката и той ни обясни, че това е река, която извира от Албания, която е зад ей онзи хълм и цяло лято е суха, но зимата става много пълноводна, дори прави сериозни разливи. Попитахме и за наргле, но ни погледна все едно за първи път вижда и чува за подобно нещо. Нищо, викам си аз, то това е като селска бензиностанция, в Парга, курортен град, няма начин да няма. Междувремненно потърсихме места за спане или по-скоро Героги потърси, аз се съгласих с него. Намери “хотел” с паркинг и уж да става за инвалидна количка. На 600 метра от пристанището, което звучи супер. Движим се добре с времето и дори като пристигнем ще можем да се поразходим в нормално време. Доволни от карането и свършената работа с хотела, се стегнехме за последните 100 км за деня. Трябва ли да казвам, че на Георги няколко пъти му прегря телефонът и имаше нужда от охлаждане. Той нещо взе да мрънкоти за този телефон и че нещо му било тегаво с навигацията, ама аз не му обърнах внимание, щото той по принцип си мрънкя за нещо. Както и да е, стигаме Парга, тръгваме към хотела … леле – малее… те са едни сокациии, че имам чувството, че ще изтърва триколката – хахаха. Как да е, намираме хотела, който е по-скоро квартира, отколкото хотел. Излиза хазяйна да ни посреща и припада, като ми вижда мотора. И се почва едно – Лелелеее, аз такова не съм виждал, това е невероятно …. Виждал съм Харлей с три гуми, но това …. Това е друга работа, много по-добро, събра още 2-3ма зяпачи, – Ама така ли излиза от завода, това фабрично ли е, ама кой го прави, колко коня, колко кубика, колко вдига … аз навремето карах, ама не ме слуша главата … (а ние си мислим, че само нашите пишман тарикатчета ги редят такива). Така, отиде Георги с него да огледа терена и дали е подходящо за количката. Гледа Георги, гледа, ама всичко е на кантар. Та, сваля Георги количката и тръгва да минава с нея, да тества. Има 2 стаи, едната от тази страна, където сме спрели, и уж има 3 стъпала, ама има една площадка, която е 50 х 50 см. а стъпалата са под ъгъл на площадката и няма никъкъв шанс количката празна да се завърти, камо ли с мен. Отиват от другата страна, където е входът, там стъпалата са 6 или 7, което не е голям проблем само че стъпалата са и тесни, и високи – пълна греда. Човекът вика, че ще помогне, няма проблем … и те така, решихме, че оставаме. Пичът поиска да си оставя мотора на улицата под прозореца му, защото там било по-сигурно, а Георги да си закара мотора на 100 метра по един отвесен баир. Нямам идея как го направи това. Улицата, на която беше моя мотор, беше широка … ммм, май 2 метра, щом си паркирах мотора, според мен, нямаше никъкъв шанс да мине дори полски фиат, а този човек ме убеждаваше, че можело да мине нормална кола. Доверих му се, какво да правя. Докато Георги сваля багажа, а аз си стоя на мотора и слънцето ме напича, мислех да му извикам някоя простотия да побърза. Що пък да не му викам както и какво си искам, щото тези са гърци, не са сърби или македонци, и нищо няма да разберат, ама викам айде, трай си сега и точно в този момент идва към нас някъкъв човек от хотела и хазяйнът обяснава, на английски, че сме от един край. Човекът, на чист български, ме пита, дали сме от България, а аз толкова ошашавена на чист английски му отговарям Yes. Доста се посмяхме, аз още повече, знаейки само преди секунди каква простотия щях да изтърся.

Така избутахме 6-7те стъпла, стаята имаше много хубава тераска, която гледа към други тераски, ама нейсе. И както гледа към другите, така имаш усещането за лично пространство и уединение. Влизам в стаята, супер. Достъп до едното легло и толкова, стигам до вратата на банята, ама не мога да вляза вътре, хем вратата тясна, хем банята малка. Викам си добре де, ще се бършем и хигиенизираме алтернативно. Давай да се поразвхръляме и да ходим към пристанището, хем да видим нещо, хем ида ядем, че на едни ядки не се живее.

Слизаме към пристанището по нещо като улица, ама криво – ляво минава се някак с количката.

И гледаме главна улица с невероятен трафик и точно след нея – пешеходната зона. В този момент съзирам Супермаркет и викам тук няма начин да няма наргилета. Аз им викам и клечки.

– Жоре, моля те, влез да вземеш едни клечки.

– Какви клечки?

И двамате едновременно:

– За зъби, какви.

Влиза Жорето и докато го чакам точно в този момент минава един чисто нов Кан Ам, с военнозелената разцветка от последния фейслифт. Направо не мога да повярвам на очите си. Хазяйна половин час ми обяснява, че никога не е виждал подобно нещо, а аз на 10-тата си минута в този град виждам чисто нов. Както и да е, излиза Георги и ми подава цяла кутийка клечки за зъби.

– Кво е това, бе, Георги?

– Е, нали искаше клечки за зъби – аз го поглеждам леко въпросително и очаквателно, да извади някое наргиле от раницата, ама ненци, нищо.

– А бе, викам Георги, за наргиле трябваше да питаш, а не за клечки за зъби.

Прибра си клечките за зъби в раницата и после много ме кле, че се бяха разсипали в нея.

И в супера нямаше наргилета. Е, нищо, викам си това е някъкъв смотан квартален супер, като слезем надолу в туристическата част ще вземем.

И пресичаме оживената улица и се озоваваме в туристическата пешеходна част, която е преди пристанището, ииии… греда. Освен, че е същата цигания като старите Созопол и Несебър, не стига, че е пълно с хора, един върху друг (не ме разбирайте погрешно, ужасът ми от тълпите няма нищо общо с Ковид, просто не понасям зомбирани туристи и особено когато са много) и ооо, ужас… всичко е павета. Малки, уж добре наредени, но павета. Кошмар. Опитайте се да бутате количка на павета, верно, малки павенца, ама е само павета, уффф … вдига ме Героги на задни гуми и така се опитваме да стигнем до пристанището. А, казах ли, че има много хора и уличките са тесни? И сега си ни представете – количката на задни, аз съм навирила крака, главата ми почти се удря в неговите колена и всеки момент сме изложени на риска някоя зомбирана леля или някое залетяло се чавенце да се крашне в нас. Някак оцеляхме и стигнахме до пристанището. Айй, там вече беше много красиво. Имаше залез, корабчета, море, нямаше павета, беше с плочки, равно, приятно за разходка … като запалиха лампичките атмосферта стана друга. Красота и романтика.

Поразходихме се, но гладът все пак взе превес над нас и почнахме да се оглеждаме къде да хапнем. Нещото, което ненавиждам, без значение къде отида, е да се храня с ордата на туристите и винаги, когато мога, се опитвам да открия някое местно заведение, където ходят местните. То обикновено е доста просто на вид, но с много вкусна храна. Поради ограничената ми мобилност и очевидното ми нежелание да ходя, този път се опитахме да се ориентираме в туристическта част. Избрах заведение, което не е на пристанището, изглеждаше доста семпло и невзрачно на фона на останалите и не сбърках. Аз ядох превъзходен гаврос, а Жоро си поръча най-уникалното телешко. Беше нещо като телешко с доматен сос, ама беше уникално и искрено му завидях. Чак ми идеше да изям и неговата порция.

Тръгнахме да се прибираме и след като задоволихме първичната нужда от храна, време беше да задоволим и вторичната такава от наргиле. Аз бях на някакви издихания в наргилето, което си носех от България, така че вече започваше да става наложително да попълня запасите, за да не стане критично.

Намерихме 1- 2 тютюневи магазина, но и там ни гледаха все едно виждаха такова нещо за първи път.

Викам си добре, утре отиваме в Лефкада, там има много българи, няма начин да няма. И както си се прибираме, гледам една мацка, седнала в някъкъв бар и пуши. Наргиле. Опааа, уцелих. Питаме веднага от къде, как … Тя обясни, че не живее в Парга, но май видяла в супера, дето е зад църквата. Лелеее, остави ме Георги при хората и с 200 в супера зад църквата, да купува наргилета. Мооожее, ама друг път. И там няма наргиле.

Прибираме се, овесили нос, и стигаме до квартирата и Жоро гледа стъпалата, гледа каляската и вика тука ме е страх да те кача сам. Щом Жоро го казва това, значи наистина е притеснително. Огледахме се, добре, че мина един човечец, че удари едно рамо.

Докато вечеряхме, разцъкахме прогнозата и се оказа, че точно Лефкада следващите 2-3 дни ще е в окото на някакъв зародил се в Италия циклон с около 30-40 мм на … нещо си, напр.на кв.м, кв. мм, а Жоро каза, че това е мноогооо. Сбогом море, добре дошъл хотел. Ние, така или иначе, бяхме решили да останем 2-3 вечери в Лефкада да разгледаме, да поплажуваме 1 ден, да се поизперем, нещо по хигиенизиращо и те така, ама при това положение – порой, може би вятър, само ще перем и ще кукуваме в хотела, затова решихме да потърсим хотел с удобства и за мен и с лоби бар, нещо тераси А…У… да не стоим като наказани само в стаята. Даже Георги стана много смел и предложи въобще да не се занимаваме с Букинг, ами директно на място да се пазарим. Щото от квартирата до пристанището видях немалко и зачително по-походящи за мен квартири. Аз му се вързах на акъла и с тази сделка си пожелахме лека нощ.

Ден 3 – Парга – Лефкада – 110 км

Тъй като имахме малко километри за минаване, понаспахме се, пихме кафета … дълго ги пихме и към 12 ч. потеглихме. Пътят – малко скучен, равен – със села и паланки, и малко море. Най-забележителното беше тунелът, който свързва острова с континента. Внушително съоръжение, добре осветено, добре вентилирано, 1,7 км и айдеее, на Лефкада сме. Докато минавахме по една много дълга права, а може и да беше мост, видяхме един огромен самолет, който захождаше да кацне, ама беше толкова ниско, че изглеждаше да иска да кацне на пътя, е, то летището е до самия път.

На влизане в острова спряхме малко да подишаме и аз да хапна малко ядки. А Жорето се запъти да ми търси наргиле. Уффф, и тук нямаше и аз започнах да ставам леко нервна от липсата му, но викам си, нищо де, ще намеря, не може да няма, а и като сме цял ден по моторите, няма да ми е кой знае какъв проблем.

И захващаме острова от дясната му страна, или откъм изток, и по препоръка на Драго тръгваме да търсим Порто Кацики, че там едни вюта, плажът може би има достъп за мен, готин бар със залез, абеее, всичко яко и романтика … Супер. Пътят е много як, след всеки завой ти се откриват невероятни гледки. Стигнахме до едно място, от което се открива страхотна гледка към залива. Малко снимки, малко пози и айде продължаваме. Наистина, много красиво и много синьо във всички нюанси на синьото.

               

     

    

Дори аз, от Кам Ам-а, успях да го видя. Сложили сме на телефона на Жоро Гугъл, да ни води към залива, и стигаме на 200 м от плажа и виждаме хотел. Мммм, май изглежда подходящ, изглежда да има лоби, нависоко е, че ако ще е порой по-добре да сме по-нависоко и решаваме да се пробваме. Отива Георги, търси хора, няма никой. Аз през това време седя си на мотор, чакам и пазя багажа. Ама да не си мислите, че има сянка? Нищо подобно, темературата удря 39 градуса и аз всеки момент ще умра от топлинен удър, а Георги вече 20 минути го няма. Когато се връща, обяснява, че не може да открие никого, когото да пита. В този момент решаваме, че Гугъл хотели и Букинг все пак не са лош вариант. Намираме по локация хотела, пред който сме и звъним. О, чудо. Вдигат ни, да, има места, цената е 100 Е на вечер. Уффф, погледахме се, погледахме се и решихме, че 100 Е за 2-3 дена са ни малко множко и се хванахме да търсим други хотели. Да, ама като пуснеш търсачката, всичко в този район е толкова пари. Емии, явно няма да спим тук. И тръгнахме ама без цел и посока пък като стигнем някое село ще питаме. И така, караме си ние в жегата, отдясно супер яки гледки, ама положението взе да става малко тегаво – вече е около 2 часа, гладни сме, жадни сме, кафе ни се пие и умираме от жега, та трябва сравнително бързо да се ориентираме къде ще спим. Изпреварвам Жоро, намирам една маслина, дето има сянка. Не знам този човек как все избираше да спре на най-изпъружените от слънцето места, без никаква сенчица. То не че там има много сенки, де, но все пак. Та, отваряме пак Букинг и почваме да гледаме, ама то тегава работа. Всичко в околията е по 100 Е, как да е, след 30-40 мин търсене и звънене, намираме един хотел на пристанището в Нидри, което е от другата страна на острова. Чуваме се с човека, – миии, да май няма да има проблем с количката, ама елате да видите. И да, има нещо като лоби бар (все пак се предполага, че ще сме в окото на циклона поне 2 дена, та да не се избием в стаята, да има къде едно кафе да отидеш да пиеш). Иначе стаите изглеждат супер мизерни, ама айде, като е за 60 Е, ще го преглътна, дано поне банята да е голяма. Задава Георги новата локация и Гугъл ни повежда през планината, а не по крайбрежния път към Нидри, ами да сечем напряко. Оказа се, че Георги и този път нещо е объркал пътя (въобще не знам как този човек намира пътя към дома си, ама айде), но пък този път грешката му беше вярна. Хванахме един път лелее-малеее …. страшен. От една страна много красиво, от друга страна едни фиби … олеле- малее… 180градуса, с голям наклон и денивелация … Самият път, терасовиден, като е укрепен много красиво с едри камъни …. Като обърнеш посоката, се открива гледка от високото към морето. Оххх, искаше ми се да не свършва. Обаче сигурна съм, че на Жорко му се разказа играта с тези завои, щото да ги вземаш с количка на багажника, на 2 гуми, пък макар и с туристически мотор, си е тегава работа. Всеки момент очаквах да го видя капичнат на една страна и обмислях какви са ми полезните ходове, ако това се случи. Пътят е тесен, та тесен. Никъкъв шанс да се разминат 2 коли, то и кола и мотор е на кантар дали ще се разминат, ама поне не е невъзможно. А докато катерехме нагоре, не видяхме 1 кола, нищо, никой. Слава Богу, Жорето удържа и стигнахме върха с една виска кула. След това пътят малко се разшири и влязохме в гора. Вече не виждахме морето, но пък беше прохладно и пак много красиво, както може да бъде красиво в гората. Завоите станаха повече, но пък ги нямаше фибите. Райската работа. Минахме през 1-2 селца, китни, подредени гръцки селца, с техния средиземноморски чар, въпреки че бяха поне на 20-30 км от морето. Вече съм яко гладна, но поне не ми е толкова горещо, а и пътят е един такъв, хубав … чак не ти се иска да свършва, а, да, и продължава да няма жива душа, освен в селцата. И както си караме сред красивата гора, с леко прокрадваща се натрапчива мисъл за храна, и баааммм …. Изведнъж, абсолютно неочаквано, се открива гледка. Ама не каква да е гледка. А ГЛЕДКА!!! Море, острови и огромна вертикална синя планина от континента (с някакво много завъртяно име, което не можах да запомня). Зашеметяващо! Направихме снимки, но те не могат да предадат дълбочината, цветовете, атмосфертата на това, което виждаш. (то по-скоро аз съм кофти фотограф, а и телефоните са с ограничени възможност. Не че с апарат мога да направя нещо кой знае какво повече, ама аз да се оправдая :))

Божкеее… върнахме газта и едвам се влачим, за да гледаме. Забравих и за манджа, и за жега, и за всичко. И така, с 30-40 км в час, влачейки се и зяпайки красотите наоколо, стигнахме Нидри и хотела. Аз пак си стоя като паяк на Спайдера, на слънце разбира се и чакам Жоро да се върне от разузнавателната мисия дали хотелът става, или не. Идва след малко и вика: – абе, трябва да ида с количката, че нещо ме съмнява дали ще мине през вратата, а и за банята имам известни съмнения. Следващият път не тръгвам никъде без рулетка. Хотелът на живо изглеждаше точно толкова мизерен, колкото и на снимките. Стаята е доста далеч от бара и няма топла връзка и ако вали или трябва да си стоя в стаята, или да стоя мокра в бара, като хич не изкефи тази преспектива. Няма тераса. Прозореца гледа към 1 стена … така два дена при прогноза за дъжд и нещо почнах леко да се спихвам, след еуфорията преди половин час. Затова, докато Георги мереше количката, аз пак се захванах с Букинга. Тъкмо бях намерила едно, дето изглеждаше да става, 65 Е и дори пишеше, че банята е 25 кв.м. Хммм, може би трябва да го видим, ако тук не става. Е, не ставаше. Количката влиза на кантар през вратата, ама за банята – никъкъв шанс. Георги, вече уморен и гладен, леко кисел, иска просто да спрем някъде и да хвърлим багажа, ама аз не съм съгласна с този хотел, щото нали беше – искам голяма баня, да се мия спокойно и на воля, да се пера, абе, да се почувствам като бял човек. Показвам му аз хотела, дето го намерих и викам дай да се обаждаме и евентуално да ходим на там. Той пък поглежда, че е на 600 м от мястото, къде сме и предлага направо да ходи сам да го види, вместо да звъним и ако е ОК тогава да ходим двамата, ако не, ще го мислим. Идва момчето точно след 10 мин и вика – айде, това е. Всичко е супер там за теб. Отиваме. Алелуяяя….най-накрая. Малко комплексче, с място за моторите, е, на припек, ама без хич, а то като няма никакви дървета, а само храсти от къде да дойде тази сянка. Гледаме хотела, на 600 м от пристанището, чудно. Пристигаме в хотела, както навсякъде ни гледат с известна почуда и изумление, примесено със сдържано възхищение, ама преглъщат хората, какво да кажат. Входът откъм паркинга- 2 стъпла, нищо работа за Георги. Стаята голяма, с 4 легла, кухнески шкаф, котлони, хладилник … а банята … баня мечта. Огромна, е, не е 25 кв, ама малко по-малка от спалнята ми. И тереса имаше, голяма, цялата в розмарин и мога да стигна и да изляза на нея без никъкъв проблем. А и простор имаше, точно на моето ниво. Стаята е на кота нула, всичко равно, излизаш от стаята – басейн. Е, не, че го ползвахме, ама гали окото.

И цветя, много нацъфтели храсти. Цветно и чудесно. Точно както съм си го представяла. Има нещо като лоби и барче и пак всичко равно. Абе, като бял човек с каляска си там. Поразсъблякохме се и с 200 към пристанището да ядем. Другият вход няма стъпала, но има един бордюр, доста висок, ама за Жоро пак не беше проблем. Сега, придвижването до пристанището беше малко тегаво, щото нямаше тротоар, ама тя една такава, зачукана уличка, че нямаше много трафик и движение, а и хората там едни спокойни, не бързат, та в нито един момент не съм се почувствала, че има някаква опасност за сигурността ми. Тааа, бърза разходка по главната улица, която е изцяло пешеходна, много добре направена, удобна за хора в колички, дори имаше плочки, от тези жълтите за слепите.

Тя е успоредна на пристанищната, където също никакви коли, добра настилка и заведения, които са обикновено с два входа и към главната, и към пристанището. Решихме първо да се разходим и да поогледаме, а, да, и да потърсим наргиле (а тук дори не бяха виждали подобно нещо, т.е.пак нищооо) щото знаехме, че хапнем ли, веднага ще умрем. Та, поогледахме малко и избрахме едно заведение на главната, типично гръцко. Аз – калмари и салата с чаша вино, Георги – някаква риба с бира … Това, според мен, беше от тези малките семейни ресторантчета, където бачка цялото семейство. Един чичо към дядо ни взе поръчката, малко сервилно любезен, но пък беше вкусно.

Прибрахме се и умряхме. На другия ден ни очакваше порой и доста пране.

4