Ден 4

Лефкада / Нидри

Понаспахме се. Ставаме, в очакване на пороя, ама гледаме небето- ясно. Хммм, седнахме на тераската да пием кафе и отваряме прогнозата – и о, чудооо- циклонът ни е заобиколил. Та, с две думи, няма да вали, времето приятно – 26-7 градуса. Супер, значи ще се перем и разхождаме. Изпрахме се, Жоро измисли начин как да се изкъпя и айде да ходим да плаж. Облекли бански, сандали, питаме съдържателите на хотела за плаж, който е достъпен и ни пращат след пристанището. Тръгваме за там, ама като стигнахме, не става. Таверна и пред нея 4 шезлонга с 2 чадъра. Можеш да ползваш шезлонгите и чадърите само ако обядваш в ресторанта. А то хубаво, ама ние не сме гладни, още повече аз бях набелязала вече една кръчма, дето изглеждаше като да е повече местна, отколкото туристическа. Пък и плажът .. не по-широк от 3-4 м. , ама само камъняк. Това е по-кофти и от пясъка за количка, (уфф, добре, че не взех новата каляска) та, решихме да се разходим и да потърсим друг плаж. Ходим, гледаме, обикаляме, ама няма. Всичко е заведения и чадърите и шезлонгите са към тях. Уфф, ама аз не искам да виждам много хора и да ми дъни музика на главата. А много исках да се топна в Йонийско море и да поплувам, тъкмо да покажа на Жоро каква страшна плувкиня съм станала, ама явно няма да е този път. И тъкмо развях белия байряк и Жоро намери един плаж към някакъв хотел, така че да няма проблем да седнем и да не е задължително да консумираме. То не че не поръчахме кафета, бири, води, ама някакси да ме задължават да консумирам не ме изкефи.

Освен това, Жоро направи и невъзможното да ме вкара във водата, с позволението и помощтта на служителите на хотелчето, де. И тръгваме да влизам във водата …уффф.. кофти, забравила съм си очилата за плуване. Те не са плувни очила, а са ми очилата за морето и планината, ама с диоптър. Без тях съм страшно неориентирана. Абе, майната му, така ще плувам. Влизаме във водата. Почвам да плувам – уфф, тази вода е солена, ама много, много солена. Смъди на очите, гори на гърлото … Добре де, ще плувам със затворени очи и уста. Е, да де, ама и така не става много, защото не виждам накъде плувам. Уж плувам успоредно на брега, ама по едно време отварям очи и гледам плувам навътре уффф, не е оферта това, щото Жоро ми беше казал, че не може да плува, а на плажа имаше само някакви лели и чичовци, дето не беше ясно дали и те могат да плуват. Е, помъчих се малко, помъчих се и излязохме. Целият плаж и дъно в яко камънак, ситнички, ама камъчета. Жорето през цялото време ме убеждаваше, че няма никъкъв проблем да ме вдигне и вкара във водата, но като се опита да вдигне шезлонга, разбра за какво става въпрос и че няма никъкъв шанс да ме вкара на ръце във водата. В крайна сметка, той е много изобретателен и много иска и ми помага да не чувствам дефицитите, които имам и да споделям всички хубави моменти и измисли да ме вкара с шезлонга във водата, което беше страхотна идея. Шезлонгът- метален, с винилова мрежа и нямаше никъкъв риск да го увредим и с малко помощ от страна на момчето от бара бях във водата, а после и обратно на пясъка, опс, на камъчетата. В крайна сметка, топнах дупе в Йонийско море и дори успях да поплувам малко, ама следващият път повече.

Георги отпреди Парга нещо помрънква, че му гасне моторът и че нищо не виждал от този калъф за телефона на мотора, че щял да си прецака телефона, ако още веднъж прегрее и въобще някакви негови си проблеми – хахах, докато не станаха и мои, ама за това после. То и аз мрънкях за наргиле, ама какво от това. Та, навръщане от плажа, спряхме до един магазин, пред който имаше много скутери и той тръгна да пита за майстор. Не знам какво е очаквал да му кажат, ама нещата поне за момента, според мен изглеждаха под кронтрол, та го оставих да си говори с хората, колкото си иска. По-скоро той ме беше оставил, добре поне че беше на сянка. И тях питахме за наргиле. Във всеки един супер и магазин за цигари влизахме, ама няма. Пратиха ни в пъврия град, на Лефкада, в някакъв магазин, дето се казва CBD, а и така ни гледаха, че верно все едно трева търсихме. Явно сме им изглеждали като някакви наркотично зависими пропадняци – хахах.

Та, поговори си Гошко с тези ми ти хора от скутерите и доволен, че е взел телефона на Мексиканеца, дето в главния град оправя мотори, си продължихме към хотела, да се къпем – ооо, чудо – 2 пъти за 1 ден да се изкъпя, това дори и в най-смелите си мечти не съм си го представяла. Значи, къпем се и отиваме да хапнем, като навръщане Георги видя един наргиле бар, ама с истинско наргиле и решихме след вечерята да ходим там, колкото и да струва, а и заради спокойствието и на двама ни беше добре да дръпна малко. И, докато си пуша на спокойствие, ще начертаем плана за следващите няколко дни. Бяхме решили на следващият ден да тръгваме, защото нямаше какво повече да правим в Нидри, а и като че ли, поне на мен, започваше да ми липсва карането.

Маршрута след Лефкада го оставих отворен, за да може да решим на място, според това как се чувстваме, колко сме уморени, дали не сме избили (нека да не забравяме, че Георги по принцип не спира да говори и е страшен холерик. Ама на, това пътуване беше съвсем друг човек – приятен за разговори, спокоен, организиран … абеее, направо не можех да повярвам)

Та, вечерята беше вкусна, ресторанта не особено туристически, собственикът/ сервитьор – супер кисел, ама поне манджата беше супер. Отправихме се към наргилето, бързо го донесоха …. И ооххх, блаженство.

И, направо да не повярваш, наргилето ставаше. Абе, какво ставаше, беше направо страхотно! Та, започнахме да чертаем план за останалите дни. Щяхме да минем през Патра, мостът, той е задължителен, като си в тази част на Гърция или поне когато за първи път ходиш, слизаме до северен Пелопонес, някъде къде Пиргус, после цепим през планината към Навплио, завъртаме по ръбчето на северен Пелопонес и излизаме пак през Патра. Като, посредата на планината в Пелопонес, спим в супер як хотел. След това по един супер готин път през готина села, паланки и ресторанти пристигаме в Делфи. След това гоним Метеора и след това София. Планът изглеждаше чудо и приказ. Вече се бяхме обиграли как да прецакаме Гугъл, да не ни се меша в плановете. И към 10 ч., леко поумрели, се запътихме към квартирата. Там, със сетни сили, излязох на терасата, която ухаеше на розмрин.

Събудихме се, пихме кафе и към 9 ч. почнахме да събираме багажа. Стаята беше толкова удобна и широка, че успях сама да си събера почти целия багаж. Платихме, казахме си до скоро и потеглихме. Предната вечер се разбрахме, че и двамата имаме по един резервен телефон и че няма самисъл да си прецакваме основните телефони. Жоро имаше кабел за зареждане на неговия мотор и когато умре единият резервен телефон, ще сложим другия, за да имаме навигация, а и телефони.

Не знам какво е правил Георги с телефоните, ама в крайна сметка уж всичко беше наред. Като тръгна да си пали мотора … тегава работа. Като го чуеш как звучи, силно почваш да се съмняваш, че ще запали, все пак на 15-тия път запали и потеглихме. Стигнахме до главния град, като бяхме решили да спрем до магазина за тревата, с надеждата, че може да има някакви наргилета. Георги реши да не се бутаме заедно в гмежта, затова отиде сам и познайте, пак ме остави на слънце върху мотора. Добре, че съм оправна и бързо организирах един младеж от кафенето да ми донесе едно кафе. Та, връща се Георги с празни ръце и аз вече съм леко напрегната, защото всяка надежда умря в този момент. Поне няколко цигари с трева да беше донесъл или някакви весели кексчета, ама той не – идва с празни ръце.

Добрее, ама сега трябва да отидем до Мексиканеца, че моторът непрекъснато гасне в движение, -”мене ме е страх да го карам, мога да се пребия някъде” … и не спира да нарежда. Уффф … добре, давай да ходим при Мексиканеца. Тръгваме, въртим – 1-2 кръгови и го намираме Мескиканеца. Отвън – опашка все едно хляб, не, все едно пържоли без пари раздават. Та, отива Жорко, говори и ми обяснява, че ще го погледнат, ама трябва малко да почака. На тротора – тента, аз – на улицата, кьораво дърво не се вижда, а термометърът на мотора показва 39 градуса. Край, умирам, ама седя и пия кола, какво да правя. 2 часа. За да му сменят свещта и да го пратят да си ходи по живо, по здраво. Тргваме, обнадеждени, че, може би, дори и временно, проблемът е решен. Нали ви казах, още в началото, че проблемът никога не е свещ, винаги е карбуратор, е вече и Георги беше сигурен в това. Пускам го пак да води, за да излезем от Лефкада, като обмислям какви са резервните ни варианти. Ако моторът съвсем откаже, на кого можем да се обадим, как можем да го транспортираме най-евтино до България, но количката е на неговия мотор, аз как се прибирам … абеее, филм. И си карам след него и уж трябваше след 2-3-4 км да сме минали по корабния мост, ама не, ние въртим и пейзажът ми става все по-познат и познат. По едно време гледам километража – ми, че ние сме минали 10 км. Уффф, пак го изпреварвам и спирам. След кратък спор с мен и Гугъл, все пак се оказва, че ние се връщаме към Нидри, какво връщане, ние сме почти в Нидри. И наш Гошко, като хвърля телефона и вика – “Край, аз повече няма да водя. То нищо не се вижда от този калъф, телефонът прегрява … като толкова знаеш ти ще водиш. “. После ми призна, че са го предупреждавали, че калъфът загрявя и не е оферта да се пътува с такъв калъф, особено в Гърция, ама нейсе.

Значиии, тази абдикация от проблема така ме фрустрира, че не можех да си кажа името. След всичкото спокойствие и красота, като побеснях ….ужас, направо бях готова да му изгриза гръкляна.

Моят мотор нито има кабел за зареждане, нито стойка. Ама викам, щом така ще ми се тръшкаш като малко дете пред сладкарница, аз ще водя, пък където отидем. Качвам се аз и тръгвам. Така и не ми стана много ясно как се оправих, ама се оправих. Явно стажът като куфар си оказа влияние, защото много грамотно си се ориентирах, излязохме от Лефкада и поехме нанякъде. Докато излизахме от острова, взех решение, че няма план Б или план С. Прибираме се към България. С проблемен мотор, с мърнкащ, изнервен човек (което е разбираемо, когато си на майната си и моторът, за който си дал сумати пари да ти го сервизират и оправят, не работи, всеки би бил изнервен), без навигация – щотооо, да го кажем по-деликатно, си глупав, а аз без наргиле … само единият от нас щеше да оцелее. Рискувахме да си загубим приятелството за глупости. Аз, толкова бясна и безпомощна, не съм била от години. Спрях на една бензиностанция, да сипем гориво, да хапна малко ядки и да го уведомя, че се прибираме. 
Той явно усети, че съм бясна или и той, стресиран от ситуацията, само се съгласи и потеглихме. Повече дума не обелих за навигация, само си чекнах основните точки и потеглихме. Аз водех. Идеята ми беше, колкото се може по-бързо, да се приберем. Е, после, като ми мина, ама това беше след 1 ден, си дадох сметка, че имаше и по-добри решения, ама нейсе, то и аз не съм лесна.

Само да отбележа, че часът беше 2 и аз бях прекарала няколко часа на директното слънце, на черен мотор, с черни дрехи и тепмературата, според мен, удари 40+.

Значиии, като подкарахме по тази ми ти магистрала … аз хем бясня, хем се впечатлявах от качеството на пътя и гледките, които се разкриваха на места. Ама толкова бяс …. Исках да се резрева от бяс, ама бях толкова бясна, че и това не можех да направя. ИИИиии за всичко, разбира се, беше виновен Георги. Дори и за това, че по едно време в планината на високото, като почнаха тунелите, темпратурата падна до 16 градуса. А аз – всичко лятно по мен, все пак преди 3 часа съм била на 40 градуса, ужас … направо ми тракаха зъбите. И за това беше виновен Георги….той едно нещо трябваше да подсигури, навигацията, и нищо не направи ….иначе на мен ми проверява всяко едно нещо по 1– пъти….трябва да го питам дали се е обаждал и на гръцкия консул …. Божкеее, добре, че съм проклета и никой не слушам, та не взехме комуникатори ….. е, те тогава Джорко щеше да се метне от някой мост ….или аз …. И така, караме, караме и пак караме и така, докато стигнахме на около 50 км от Солун. Вече трябваше да заредим и да намерим къде да спим. Помислих си дали да не тръгнем за България, ама си викам – ядосани сме, уморени сме, цял ден сме карали … имаме и граница да минаваме, не е оферта. Така стават най-големите сакатълъци, така че по-добре да намерим къде да спим. Намирам една отбивка с бензиностанция, мол, ресторант и не знам си какво си. Сипахме гориво и наргилета пак нямаше. Георги ми е черееен, та черен. Отговарям едносрично, … абе, който ме е виждал бясна, знае за какво става дума, а който не ме е виждал …ами, по-добре да не ме вижда.

Та, почваме да търсим хотел и намирам аз един в Солун, 60Е, много добре изглежда, тип градски хотел, голям висок, хубави стаи, тоалетни, изглежда достъпен, ама няма паркинг, куца работа. Георги намира един на 27 км към Катерини и е за 50 Е, викам давай да го пробваме този. Обаждаме се, от хотела казват, че имат свободни стаи, паркинг, достъп за инвалиди, дори имат стая, специално пригодена за инвалиди, ама тя е 60 Е, добре, 60 Е, 60 Е, няма да се пазарим, искам да сляза от мотора и да гледам в една точка или да се навикам на Георги.

Казваме, че ще отидем и тръгваме.

Докато водим всички тези разговори, имаше едни момчета с една Хаябуса, без номера, на която повечето се изредиха да я тестват, че нещо май я бяха тунинговали, ама всички без каски и по джапанки. А пък, като чувах как сменят скоростите, си я натискаха на цялата газ. На магистралтата. Сега, аз не съм от тези, дето размахват пръст, дори прагът ми на търпимост на подобен род простотии е доооста висок, ама това ми дойде ту мъч и на мен.

Тръгнахме и пак аз водя.

До тук беше лесно, магистрала, гледаш големите градове и лесно се ориентираш. Георги дума не смее да обели да води и по-добре, щото а е шукнал, а съм го изяла с парцалите. Слагам си телефона между краката и резервоара, задавам точката на Гуглето и тръгвам. Карам сравнително леко, да не изхвърчи телефона. По едно време гледам –  Гуглето показва, че трябва да сляза от магистралата след 700 м, а табелата е пред мен и пише 100 м и викам ,това не е отбивката, явно след това има друга …. Да, ама друга нямаше. Гугъл прекалкулира пътя и така няколко пъти. Такааа… значи по тази и други магистрали се въртяхме почти 3 часа, абе, врътнахме си едни 150 км ей така, щото ни се кара. Вече се стъмни, аз не знам къде съм, тук вече бясът, който ме държа цял ден, почна да поминава и аз поомекнах, щото ми беше ясно, че яко съм омазала нещата. От друга страна, аз кога съм водила по GPS, аз дори рядко пускам навигацията в колата. Винаги предпочитам някой да ми обясни как да стигна от точка А до точка Б или да си разгледам картата преди да тръгна, отколкото да гледам навигацията.

Изпреварва ме Георги и ми показва, че иска гориво, е, много ясно, и аз искам гориво. Намира той една безиностанция и там вече той избухва. “Аз отивам до хотела, ти където искаш заминавай, няма да се въртя с теб цяла нощ като лудите …” и почва яко да нарежда. Аз стоя като насрана, защото точно в този момент той има много сериозно основание да е бесен. Амии, дааа, добреее, ти води… Той, Гугъл, едно посочва, после прекалкулира …

Добре, тръгва Жорко да води не че и него Гугъл няколко пъти не го врътна – ахахах, ама все пак след 40-50 мин сме пред хотела. Ама да не сми мислите хотел. Оххх, това е все едно си в някакво супер забито и пропаднало село и хотелът всъщност някаква западнала станция от соца. Явно и те си имат такива реликви. Бързаме да се чекираме, че часът е 9 и да не вземат да затворят. Оставихме багажа и направо да хапнем в ресторанта под хотела, че бяхме умрели от глад. В интерес на истината, храната беше доста добра.

Аз, вече уморена, нахранена, понаакана малко след 3 часа въртене в кръгче на магистралата, заради моят инатлък седнахме и поговорихме с Жорко. И да, съгласих се с него, че е направил всичко възможно моторът му да е изряден и няма как да предположи, че някой не си е свършил работата и не само това, ами и отказва рекламция да си го поправи и погледне, защото ние от Лефкада звъняхме и той директно ни отеба, ама пък как да го даде пак на човека, който така е преебал нещата … абе, тегава работа, но го оставихме да го мислим като се приберем. От друга страна, Жоро нищо не може да каже за мотора, щото от 40 коня се качва на 100 коня и 10 години по-нов мотор. Той няма адекватна база за сравнение, за да разбере на момента, че нещо с мотора не е наред.

Той пък се съгласи с мен, че грешката е изцяло негова за това, че не е подсигурил навигацията и не само това, не се е вслушал какво са му казали приятели и дори не ми е казал, че може да има някъкъв проблем, за да помисля и аз за някакво решение. Все пак имам толкова приятели.

След чаша вино, 1-2 бири и добра храна мирът и хармонията в нашата малка групичка беше възстановен и се отправихме към леглата с мислълта, че утре ще се наспим и имаме само някакви 2-300 км, а да и утре все пак ще пуша наргиле.

Ден 6

Ахилион – София – 350 км.

Понаспахме се, ставаме.

Стаята .. ох…стаята. Странно нещо. Като влезеш в стаята, зад врата има перде и си викаш “ехааа тераска, ще има яко вю през прозореца, защото хотелът е на брега на морето.”. Да, да ама не, както казваше Петко Бучаров. Зад завесата – стена и накрая едно малко прозорче 30х40 см на високо и няма вю, само някаква жълта тента, то не че и аз можах да видя нещо ясно, ама и Георги нищо не можеше да види. Срещу вратата- две легла, покрай стената- коридор, който води в друга стая със спалня, а посредата на коридора – врата към банята. Е, те тук вече много странно, особено за стая, която да се дава на инвалиди. Банята не е особено голяма, срещу вратата- тоалетна, вляво, в дъното, има вдигнато ниво с около 10 см, което е като за душ кабина, ама няма кабина и до това ниво има иззидана рампа, всичко супер, ама отсреща е мивката и нямаш никъкъв шанс да застанеш с количка пред нея, защото там е рампата, която вече идва със страничен наклон на количката. Викаш си добре, ще се измия на ъгълчето, то супер, стигаш някакви крановете и почваш да си миеш зъбите, ама … уфф, то за 60 Е няма и чаша. И, криво- ляво, със шепичка, колко изгребеш, колко събреш, нещо позаплакваш устата. Та, толкова за стандарите за инвалиди, явно не само у нас се правят проформа нещата и се шмекерува.

Обличаме се и отиваме на кафе. В единия край на хотела е кафето, а в другият край – ресторанта. Та, отиваме в кафето, поръчваме и моля Жоро да види дали нямаме закуска към стаята, щото като нямаме чаши, поне закуска да имаме. Та, пита той сервитьорката, тя вдига ръце и сумти, че не знае ….. абе, обслужване – супер. Ама един дядо, май собственикът на това място, щото накрая той ни взе парите, ни вика да идем в ресторанта, имало закуска. И ние хоп, за първи път да се почувстваме бели хора със закуска. Взимам аз 3-4 парчета кашкавал и 3-4 парчета шунка, бяха гадни, ама то аз, като съм на кето и само това мога да ям. Жоро взе 2-3 парченца баница и 2-3 смокини, по които гледах жадно. Допихме си кафето и го пратих да плаща. Оказа се, че цената рязко се е повишила с 10 Е, заради закуската. Лелеее, поболях се. Георги също. И не за 10-те евро, ами щото беше пълна мизерия и един път те цакат, че си инвалид (за който не знае, това е доста скъпо състояние на тялото, във всяко едно отношение), а следващият път не ти обявяват, че в цената не е включена закуската и че нея си я плащаш отделно. Нещо като да те цакат с топла бира и студена цаца.

Нямахме търпение да си съберем багажа и да тръгне към България.

Стигнахме границата без проблеми, е, пак малко се позагубихме в Солун, ама накрая хванахме правилния път. А около Серес. Лелееее, каква магистрала са направили там … Не съм я карала. Последно, когато ходих, 1 седмица преди инцидента ми, си беше само старият път. А сега – супер готини завойчета и имаше един …. Малееее … направо и аз не знам как го изкарах, а уж не се силих с триколката. Този завой и Георги го запомни – хахаха

Влязохме си в България и точно на границата … хоп, кафе. И, докато чакам Георги да оправя документите, ей така, от мотора, питам каката от дюкяна, дето е излязла да пуши, за наргилета. Тя нямала, ама на бензиностанциите след това имало.

Идва Георги и аз, като наркоман, с треперещи ръце и глас, му обяснявам къде са наргилетата и да ходим.

Отиваме, спираме, купува ми и пуша. Пуша. Пуша. Обявих, че поне 1 час само ще пуша и пия кафе.

В този момент ми се обажда приятел, с който преди 6 години се гласихме да ходим на Алпите. Бях му казала за нашия план, той имаше идея да пътува, но не беше сигурен кога и къде. Вика, че ако реши да ходим натам, ще ми звънна. Е звънна ми:

• Къде си, Муцко?

• Не питай … А ти къде си?

• Е, в Лефкада, много ясно? Прати ми локация.

• Бейби, аз съм на Сандански.

• Да бе, верно ли?

• Еми, да, на Жоро моторът се развали, ай, весело и моля те, не ми пращай снимки.

Пуших верно около час, час и половина и потеглихме. По добра стара традиция спряхме на Благоевград и след това газ към София. 
Вече си викам, ей го къде е, прибрахме се. И малко преди Дупница, като излезе един ми ти вятър, ама вятър. Имам чувството, че местеше триколката. Тировете в аварийната лента с 30. Аз само дебна Георги, че той, душата, и количката кара и тя със сигурност прави мотора още по-нестабилен. Абеее, едвам се прибрахме в 6 ч.

След като предният ден исках да убия Георги и след като ми мина, мога да кажа, че това бяха едни от най-хубавите ми 2 000 км от 6 години насам. Искам ли пак да пътувам с Георги – категорично да само дето ще трябва лично да проверя всеки детайл. Приятна компания, интересни разговори, съпорт и помощ във всяко едно отнешение. Той е човекът, който прави нещата да се случват леко, той се сеща за някакви супер дребни неща, като например, да е до мен и да ми прави компания, когато стоя като паяк на мотора и ядем или пием кафе, когато съм с количката и той вижда нещо интересно, ме звърта или премества количката за да го видя и аз. Той е човекът, който много често сяда на нея, и е много наясно от гледната точка, която имам аз, какво мога да видя и до какво мога да достигна от нея. Не се притеснявам да искам да ми подаде неща, да ми ги подреди, да ми ги прибере. Следващият път може и да сме повече, но аз, без Жоро, не тръгвам. 

Изводите за следващата година:

1. Започвам да събирам пари за навигация! Гармин! За мотор!

2. Ще се опитам да се науча да правя хубави снимки, за да може семейството и приятелите ми поне малко да се насладят и преживеят красивите картини, които виждаме.

3. Ще направим подобрение по багажника с роубари за количката.

4. Моторите – в пефектно състояние, доколкото е възможно (то и сега трябваше да е така, ама ….)

5. Ще следя изкъсо Жоро докъде го е докарал с нещата, за които той отговаря.

И не, няма да си взема комуникатор.

И да, пак така, с базисно планиране на готини пътища, спане, където ни падне и където ни хареса, без да гоним график. Само начална дата на тръгване и крайна дата на прибиране.

6. Компания. Когото си харесаме и на когото му харесваме, винаги е добре дошъл.

МЕЧТАЙТЕ! ПЪТУВАЙТЕ! ПЪТЕШЕСТВАЙТЕ! ЖИВЕЙТЕ!

ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН!